Том Кланси - Дъга Шест

Капитан Дарио Гасман се обади в Мадрид, за да докладва за инцидента. Имаше разработен план и в момента подчинените му полицаи го привеждаха в действие. Десет коли и шестнадесет души се носеха с бясна скорост към магистралата, стичайки се от различни посоки и различни патрулни райони; знаеха само, че е в ход План В. Първата им задача беше да блокират района и да не допускат никого нито да влиза, нито да излиза. Разполагаше с шестнадесет души, тръгнали вече натам, но ако в Световния парк имаше десет въоръжени мъже, това нямаше да е достатъчно. Колко ли още хора щяха да му потрябват? Дали трябваше да повика националния екип за бързо реагиране, формиран от Гуардия Сивил преди няколко години? Най-вероятно — да. Що за криминални типове биха ударили Световния парк по това време на деня? Най-подходящото време за обир беше в часа на затваряне, поне така беше очаквал, и хората му бяха тренирали тъкмо за това — защото тъкмо това беше времето, по което всички пари са събрани, опаковани и напъхани в брезентовите торби за пренасяне до банката, охранявани от парковия персонал и понякога от негови хора… тъкмо това беше най-уязвимият момент от деня. Но не, които и да бяха тези, бяха избрали да го направят посред бял ден и бяха взели заложници… деца! Е, обирджии ли бяха, или нещо друго? Що за престъпници бяха? Ами ако бяха терористи… взели са заложници… деца… баски терористи? По дяволите, ами сега?

Но нещата вече излизаха извън контрола на Гасман. Старшият изпълнителен директор на „Томпсън“ вече говореше по клетъчния си телефон с управата на корпорацията и моментално последва позвъняване до неговия председател, което го хвана в една улична кафетерия на приятна обедна закуска, моментално прекъсната от обаждането. Той на свой ред позвъни до министъра на отбраната, а след това нещата наистина се завъртяха бързо. Докладът от управителя на „Томпсън“ на терена беше изчерпателен и недвусмислен. Министърът на отбраната му се обади пряко и накара секретарката си да запише всичко, което им беше необходимо. Данните веднага бяха напечатани и изпратени по факс до премиер-министъра и министъра на външните работи, който на свой ред веднага се обади до своя испански колега със спешна молба за потвърждение. Случаят вече добиваше политически размери, а от министерството на отбраната се обадиха на още едно място.

— Джон Кларк слуша — отвърна по телефона ДЪГА Шест. — Да, сър. Къде е това… разбирам… колко? Окей. Моля незабавно ни изпратете каквато допълнителна информация получите… Не, сър, не можем да се задействаме преди правителството на страната-домакин да помоли официално. Благодаря, господин министър. — Кларк превключи клавишите на телефона. — Ал, веднага при мен. Отваря ни се работа. — След което по същия начин извика Бил Тоуни, Белоу, Чавес и Ковингтън.

Изпълнителният директор на „Томпсън“ в Световния парк беше събрал хората в едно от заведенията за хранене. Бивш офицер-танкист от френската армия, той работеше енергично и бързо, за да внедри порядък в хаоса. Беше отделил на една страна онези служители, чиито деца бяха останали. Тези, чиито деца бяха отведени, преброи, и установи, че липсват всичко тридесет и три деца, отделно още две в инвалидни колички. Родителите, както можеше да се очаква, бяха изпаднали в паника, но той успя донякъде да вкара нещата в релси и след това отново позвъни до началника си — председателя на корпорацията, за да направи допълнения към първоначалния си доклад за положението. Намери лист хартия, за да направи списък по имена и години, като същевременно полагаше неимоверни усилия да сдържа собствените си чувства и мълчаливо благодареше на Бога, че собствените му деца бяха твърде големи, за да се включат в тази екскурзия. След като свърши и това, той отведе хората си по-надалече от замъка, намери един парков служител и го запита къде могат да се намерят телефони и факс-апарати. Отведоха ги в добре замаскирана служебна сграда и после през подземния тунел. Стигнаха до алтернативния команден пост на парка, където намериха Майк Денис, който все още стискаше папката с приветственото слово към групата от „Томпсън“ и се мъчеше някак да осмисли събитията.

Гасман пристигна тъкмо когато един от факсовете изпращаше списъка на известните заложници до Париж. В същата минута се обади френският министър на отбраната. Оказа се, че той се познава със старшия служител на „Томпсън“ полковник Робер Гамелин, който беше ръководил преди няколко години конструкторския екип на второто поколение системи за насочване на танковия огън.