Том Кланси - Дъга Шест

— Майк? — извика нечий глас и уредникът на парка се обърна.

— Да, Пит?

— На телефона. Председателят.

Изпълнителният директор забърза назад към кабинета си, стиснал в ръка папката с речта.

Франсиско — Панчо, както го наричаха приятелите му — де ла Крус не беше висок мъж, само метър и седемдесет и шест, но с широк кръст и яките му като стълбове крака караха земята да трепери, когато маршируваше със стегнати крака: един историк му беше обяснил, че така се правело в легионите. Железният му шлем беше тежък и той усещаше пляскането на конската опашка отгоре. Лявата му ръка стискаше големия тежък скутум — легионерския щит, стигащ почти от шията до глезените. Беше направен от ламинирано и лъснато до блясък дърво, но с тежка желязна пъпка в средата, с образа на Медуза, и с метални ръбове. Римляните, отдавна беше научил той, били здрави войници и носели тежко въоръжение — почти тридесет килограма, плюс храната и постелките, горе-долу толкова, колкото самият той беше носил по време на походи като войник. Паркът беше дублирал всичко това, макар че металът със сигурност беше по-добър от произвежданото в ковашките работилници на Римската империя. Зад него в строй набиваха крак шестима млади войници, подражавайки на вдървения му марш. Де ла Крус обичаше това. Собствените му синове служеха в испанската армия, следвайки стъпките на баща си, също както правеха тези френски момчета в момента. За де ла Крус светът беше в идеалната си форма.

Само на няколко метра от групата нещата бяха също така идеални за Жан-Пол, Рене и Естебан — последният стоеше обгърнат в облак от балони, завързани за кръста му. Всички други си бяха сложили белите шапки на Световния парк и бяха заели позиции около групата. Никой от терористите не носеше от червените тениски на „Томпсън“, въпреки че нямаше да им е трудно да си ги набавят. Носеха черни тениски на Световния парк и всички, с изключение на Андре и Естебан, бяха метнали на гърбовете си черни сакове, също като много други посетители на парка.

Навсякъде из района щъкаха тролове и децата ги сочеха с пръстчета, с лица, светнали от радост, чувство, което скоро щеше да се замени с нещо друго. Някои тичаха около възрастните, играеха си на гоненица и криеница сред тълпата… две от тях бяха в инвалидни колички… не, реши Естебан, те не бяха от групата на „Томпсън“. Имаха значки за специален достъп, но не бяха с червени тениски.

Андре също забеляза тези две гостенчета. Едното беше малкото умиращо холандско момиченце, което бе забелязал предния ден, а другото… англичанче, ако можеше да се съди по външния вид на баща му, който буташе количката през тълпата.

През това време Денис пак беше седнал зад бюрото си. Това, заради което му бяха позвънили, изискваше подробна информация, която трябваше да извика на компютъра си. Да, печалбата на парка за тримесечието беше с 4.5 процента над планираното… Да, мудният сезон се беше оказал не толкова муден, колкото бяха очаквали, може би заради необичайно хубавото време. Нещата вървяха гладко, имаше незначителни компютърни проблеми с две от атракциите и софтуеристите в момента работеха по въпроса… Да, това се покриваше гаранционно от производителя, а представителите на фирмата-производител сътрудничеха добре… е, как иначе, нали получаваха договор за още две мегаатракции, чийто дизайн щеше да накара целия свят да ахне, каза Денис на председателя, който все още не беше виждал предложенията — щеше да го направи при предстоящото си посещение в Испания след три седмици. Ще приготвят телевизионно представяне по концепцията и дизайна на тези двете, обеща Денис, специално за американския пазар на кабелната мрежа, и ще се опитат да привлекат американски клиенти… да откраднат гости от империята на Дисни. Председателят, саудитец, който първоначално беше инвестирал в Световния парк, защото собствените му деца обичаха да се возят на разни неща, които той самият се боеше дори да погледне, беше толкова ентусиазиран от предложението за новите атракции, че дори почна да разпитва за тях…

И в този момент се чуха изстрелите — разтърсващото стакато на автомата на Жан-Пол. Хората в двора на замъка инстинктивно се присвиха и в следващия миг видяха брадатия мъж — — беше вдигнал оръжието си към небето — и пороя от бронзови гилзи във въздуха.

…Още няколко души извадиха оръжия от саковете, но без да стрелят, сякаш изчакваха…

Панчо де ла Крус беше точно зад един от тях и видя измъкнатото оръжие още преди да прогърмят изстрелите. Мозъкът му моментално разпозна неприятелското и въпреки това познато очертание на израелския узи и очите му се приковаха в него, докладвайки му за посоката и разстоянието, и че това нещо съвсем не е от реквизита на парка. След което двадесет и няколко годишната му служба под пагон проблесна и се събуди и той скочи към брадатия престъпник.