Том Кланси - Дъга Шест

— Да, господин Кларк. — Тя влезе в кабинета му и видя какво чете. — И аз си помислих, че това може да ви ядоса. Изглежда, господин Остерман се е почувствал задължен да възнагради екипа, който го е спасил.

— Как е по закон? — попита Джон. ~ Нямам представа.

— Имаме ли тук адвокат или консултант?

— Не. А предполагам, че ще ви трябват и британски, и американски.

— Супер! — възкликна ДЪГА Шест. — Би ли извикала Алистър?

— Веднага, сър.

Излетът за семействата на персонала на компанията „Томпсън“ беше планиран от няколко месеца. Децата — общо триста — взимаха допълнителни часове, за да бъдат освободени във ваканция една седмица предварително, и събитието се отразяваше на бизнеса. „Томпсън“ инсталираше някои компютъризирани системи за контрол в парка — това беше част от прехода на компанията от главно военна продукция към положението на фирма с по-общ електронно-инженерен профил. Новите системи за контрол, с помощта на които ръководството на Световния парк можеше да следи дейностите на територията на цялото предприятие, представляваха успореден вариант на системите, разработени за сухопътните сили на НАТО, и прехвърляха данните по ефира, вместо по подземни медни кабели, което спестяваше милиони франкове.

Като признание за успешното изпълнение на договора ръководството на „Томпсън“ беше постигнало споразумение със Световния парк да уреди фирмен пикник. Всички включени, в това число и децата, бяха облечени в тениски с търговския знак на фирмата и в момента вкупом вървяха към центъра на парка, ескортирани от шест от парковите тролове. Освен това ги придружаваха и легионери: двама облечени с вълчи кожи сигнифери, носещи щандарти на кохорти, и един облечен в лъвска кожа аквилифер, носещ златен орел, святата емблема на Шести Виктрикс, понастоящем разквартируван в Световния парк, Испания, като своя предшественик по времето на император Тиберий през 20 г. пр. Христа. „Легионерите“ крачеха гордо, както бойците от техния прославен Виктрикс, или „победоносен“ легион го бяха правили преди двадесет века.

Това бе парадът — част от церемониите на първия ден, а след това „Томпсън“ щяха да се разхождат сами и да се наслаждават на четирите дни почивка като обикновени туристи.

Майк Денис следеше процесията на телемониторите в кабинета си. Римските войници бяха отличителен белег на неговия тематичен парк и по някаква причина се бяха оказали много популярни, дотолкова, че да го накарат наскоро да увеличи броя им от петдесет на над сто, като беше назначил трима центуриони, които да ги командват. Човек можеше да ги отличи по страничната украса на шлемовете им, вместо украшенията отпред и отзад на шлемовете на обикновените легионери. Хората с тези отличителни знаци бяха преминали през истинска тренировка с мечове и се говореше, че някои от мечовете са с истински остриета — нещо, което Денис не се беше постарал да провери и на което едва ли щеше да се противопостави, ако го беше направил. Но всичко, което беше добро за духа на служителите, беше добро и за парка, а принцип в неговата практика беше да оставя хората си да ръководят отделите с минимална намеса от командния център в замъка. Той увеличи кадъра с приближаващата се тълпа. Бяха подранили с около двадесет минути, а онова там беше… о, да, Франсиско де ла Крус — предвождаше парада. Франсиско беше пенсиониран сержант от испанските парашутни части и направо обожаваше да предвожда паради. Як мъжага, над петдесетте, с космати ръце и толкова бързо растяща брада — Световния парк позволяваше мустаци, но не и бради на служителите си — че му се налагаше да я бръсне два пъти дневно. Малките хлапета отначало го намираха за застрашителен, но Франсиско намираше начин да спечелва симпатиите им и те бързо се успокояваха — и особено обичаха да си играят с червената конска опашка на шлема му. Денис си отметна наум да покани скоро Франсиско на обяд. Той добре поддържаше малкия си отдел и заслужаваше известно внимание от старшото ръководство.

Денис трябваше да произнесе слово за добре дошли пред гостите от „Томпсън“, следваше изпълнение на един от церемониалните оркестри и парад на троловете, после — вечеря в ресторанта на замъка. Той погледна часовника си, надигна се и тръгна по коридора, водещ през една „тайна“ врата към вътрешния двор на замъка. По време на строежа архитектите бяха получавали празни чекове и сами си ги бяха попълвали, но пък бяха използвали добре парите от петрола на Персийския залив, въпреки че замъкът не беше съвсем автентичен: имаше си противопожарни стълбища, кранове и стомана, а не бе просто от каменни блокове, иззидани с хоросан.