Том Кланси - Дъга Шест

— Как вървят нещата в болницата? — попита Санди дъщеря си.

— Нормално. Не сме имали нито един тежък случай през последните две седмици. Даже се надявахме за някоя плацента превия, може би дори за плацента абрупта, да видим дали сме го научили, но…

— Хич и не искай това, Паци. Виждала съм такива в спешното… Пълна паника, а родилното трябва да си е на мястото и да действа страшно бързо, иначе нещата могат да отидат по дяволите! Мъртва майка и мъртво бебе, представяш ли си?

— Виждала ли си това, мамо?

— Не, но съм виждала случаи много близки до това. Помниш ли доктор О’Конър?

— Онзи високия и мършавия?

— Да. — Санди кимна. — Слава Богу, че беше дежурен при втория случай. Бях сигурна, че ще го изтървем.

— Е, когато човек знае какво прави…

— И да знаеш какво правиш, пак е напрегнато. Имам достатъчно опит. Най-обичам спокойните нощи, когато мога да си почета…

— Опитът си е опит — отбеляза Джон Кларк, докато сервираше месото.

— Прав си — съгласи се Доминго Чавес и погали жена си по ръката. — Как е малкият?

— Рита като пощурял — отвърна Паци и сложи ръката му на корема си.

Винаги се получаваше, забеляза тя. Начинът, по който очите му се променяха, когато го усетеше. Железният Динг направо се разтапяше, когато усетеше движението в утробата й.

— Мила… — каза той тихо.

— Да? — усмихна се тя.

— Моля те, никакви гадни изненади, когато дойде, нали? Искам всичко да си мине както трябва. Не искаш да припадам и така нататък, нали?

— Я! — разсмя се Паци. — Ти? Да припаднеш? Моят командос?

— Човек никога не знае, скъпа — отбеляза баща й. — Виждал съм железни типове, които направо се прекършват.

— Не и аз, мистър К ! — Динг вдигна вежда.

— Динг — каза Паци, — ти… искам да кажа… искам да кажа, наистина ли си…

Погледът му отговори на въпроса й, въпреки че думите му бяха:

— Хайде да не говорим за това.

— Ние не си ги отбелязваме на пушките, Пац — каза Джон на дъщеря си.

— Нунън намина днес — смени темата Чавес. — Казва, че бил намерил нова играчка, която трябвало да видим.

— Колко струва? — попита Джон.

— Не много, изобщо не била скъпа. „Делта“ били почнали да я проучват.

— И какво прави?

— Намира хора.

— Така ли? Секретно ли е?

— Не, най-обикновен търговски продукт. Но намира хора.

— И как?

— Проследява сърдечен пулс на човек от петстотин метра.

— Какво? — попита Паци. — Но как го прави?

— Не съм сигурен, но Нунън твърди, че момчетата във Форт Браг направо се били надървили от кеф… искам да кажа, наистина били възхитени. Нарича се „Лайфгард“, или нещо подобно. Все едно, помолил е да ни я пратят за демонстрация.

— Ще видим — каза Джон, докато мажеше с масло филията. — Страхотен хляб, Санди.

— Нали я знаеш онази малка хлебарничка на Милстоун Роуд. Да ви кажа, тук хлябът наистина е разкошен!

— А всички се гъбаркат с британската кухня — съгласи се Джон. — Идиоти. С това съм отрасъл.

— Но всичкото това месо… почна Паци.

— Моят холестерол е под сто и седемдесет — напомни й Динг. — По-ниско от твоя. Мисля, че е от упражненията.

— Ти чакай да поостарееш — изръмжа Джон. Той самият гонеше двеста, въпреки упражненията.

— За това не бързам — изкиска се Динг. — Санди, ти си най-добрата готвачка в района.

— Благодаря, Динг.

— Дано само мозъците ни не се скапят от английската крава. — Испанска усмивка. — Какво пък, това е по-безопасно от верижния скок от „Найт Хоук“. Джордж и Сам все още избързват. Може би трябва да опитаме с други ръкавици.

— Същите са като тези, дето използват СВС. Проверих.

— Да, знам. Обсъдихме го с Еди. Той вика, че трябва да очакваме нещастен случай от тренировките, а Хомър казва, че в „Делта“ губели по един човек на година от нещастни случаи при тренировки. Имам предвид смъртни случаи.

— Какво? — разтревожено възкликна Паци.

— А Нунън каза, че във ФБР загубили едно момче при скок от „Хюи“. Ръката му просто се изплъзнала. Уфф! — Водачът на Екип 2 потръпна.

— Единствената мярка за безопасност е повече тренировка — отбеляза Джон.

— Е, моите момчета са просто на ръба. Единствената ми грижа е как да ги задържа там, без да стане издънка.

— Точно това е трудното, Доминго.

— Да де. — Чавес отопи чинията си.

— Какво искаш да кажеш с това „на ръба“? — попита Паци.

— Скъпа, искам да кажа, че Екип 2 е тип-топ. Винаги сме били добри, но не виждам как можем да станем подобри, отколкото сме сега. Същото е с бандата на Питър. Освен двете контузии не виждам място за повече подобрения… особено след като и Малой се включи в отбора. По дяволите, този човек наистина знае как се кара хеликоптер.