Том Кланси - Дъга Шест

Регистрацията в хотела се извършваше с механична прецизност. Бюрото на рецепцията беше огромно, отрупано с компютри, които регистрираха гостите колкото се може по-бързо, за да могат те да си харчат парите в парка. Хуан получи пластмасовата картичка с ключа си и кимна благодарно на симпатичната служителка, после нарами чантите си и се запъти към стаята си, благодарен, че тук няма метални детектори. Коридорът беше къс, а асансьорите необичайно широки, за да прибират и хора в инвалидни колички. След две минути беше в стаята си и разопаковаше багажа. Тъкмо когато привърши, на вратата се почука.

— Бонжур. — Беше Рене. Французинът влезе, седна на леглото и се протегна. — Готов ли си, приятелю? — попита той на испански.

— Си — отвърна баскът.

Не приличаше много на испанец. Косата му беше русоляво-червеникава, чертите на лицето му — мъжествени, а брадата му беше изрядно подрязана. Никога досега не бе арестуван от испанската полиция и беше интелигентен и предпазлив, но дълбоко предан на делото. Имаше два бомбени атентата в коли и едно убийство. Това, знаеше Рене, щеше да е най-смелата мисия за Хуан, но той изглеждаше достатъчно готов, съсредоточен, може би малко напрегнат, но натегнат като пружина и готов да изиграе ролята си. Рене също беше вършил подобни неща, главно убийства на оживени улици — приближаваше се до целта, стреляше с пистолета със заглушител и просто отминаваше с обичайна походка, което беше най-добрият начин да се оттеглиш, тъй като почти никога не можеха да те идентифицират — хората никога не виждат пистолета и още по-рядко забелязват някой човек, крачещ невъзмутимо по Шан-з-Елизе. След което ти остава само да се преоблечеш и да включиш телевизора, за да видиш как отразяват свършеното от теб. Аксион Директ до голяма степен, макар и не напълно, беше разбита от френската полиция. Прибраните на топло бяха останали верни на другарите си и нито бяха посочили, нито бяха предали някой въпреки натиска и обещанията на униформените си сънародници — и може би някои от тях щяха да бъдат освободени в резултат на тази акция, въпреки че главната цел беше да освободят другаря Карлос. Нямаше да е лесно да го измъкнат от „Льо Санте“. Рене погледна към спирката на влака и видя децата и родителите им. Да, имаше някои неща, които никое правителство, колкото и брутално да беше, не можеше да пренебрегне.

На две пресечки от него Жан-Пол гледаше същия пейзаж и разсъждаваше по същия начин. Той самият никога не се беше женил и никога не бе имал истинска любовна връзка. Сега, на четиридесет и три години, той знаеше, че това е оставило празнота в живота и в характера му, анормалност, която се опитваше да запълни с политическа идеология, с убежденията си в някои принципи и с представата си за едно лъчезарно социалистическо бъдеще за своята страна, за Европа и за целия свят. Но една малка частица от съзнанието му му подсказваше, че мечтите му са чиста илюзия и че пред него е реалността — всъщност на три етажа под него и на сто метра западно: личицата на децата, чакащи да се качат на парното влакче до парка и… но подобни мисли бяха отклоняващи. Жан-Пол и приятелите му знаеха правотата на своята кауза и убеждения. Бяха ги обсъждали надълго и широко много години и бяха стигнали до извода, че техният път е правилният. Бяха споделяли огорчението си, че толкова малко хора го разбират — но някой ден те щяха да го разберат, някой ден щяха да видят пътя на справедливостта, която социализмът предлага на целия свят, щяха да разберат, че пътят към светлото бъдеще трябва да бъде начертан от революционния елит, който разбира смисъла и силата на историята… а те нямаше да допуснат грешките, които бяха направили руснаците, тези изостанали селяци в онази прекалено голяма и необразована страна. Така че сега той гледаше струпаните хора, чуваше парната свирка на локомотива и виждаше… вещи. Дори децата всъщност не бяха хора, а политически изявления, които други щяха да направят, хора като него, които разбираха устройството на света или поне начина, по който той трябваше да бъде устроен. И щеше да бъде устроен, обеща той на себе си. Един ден.

Майк Денис винаги обядваше навън — навик, който си беше създал във Флорида. Едно от нещата, които му харесваха в Световния парк, беше, че тук човек можеше да си пийне, в неговия случай — испанско червено, което сега отпиваше от пластмасова чашка, докато гледаше обикалящите наоколо хора и се оглеждаше за евентуални недостатъци. Не забелязваше такива — дори пешеходните алеи бяха направени след внимателно и задълбочено планиране и с помощта на компютърни симулации.