Том Кланси - Дъга Шест

Вечерта Пийт се появи отново. Сега лицето му беше пребледняло и той беше още по-отпуснат, но освен това му беше зле, ако се съдеше по походката му.

— Как сме? — попита го весело доктор Килгор.

— Стомахът е много зле, докторе, ето тука — отвърна Пийт и посочи с пръст.

— Още те мъчи, а? Ами, добре, защо не легнеш ей тук и да те попрегледам — каза лекарят, докато си слагаше маската и ръкавиците.

Лекарският преглед беше повърхностен и в случая съвсем ненужен. Пийт, както Честър преди него, умираше, макар все още да не го знаеше. Хероинът беше свършил добра работа, потискайки неприятното усещане, премахвайки болката и заменяйки я с химическа нирвана. Килгор внимателно взе нова проба за по-нататъшно изследване.

— Е, приятелю, мисля, че ще трябва да изчакаме, докато това стане готово. Какво ще кажеш за една инжекцийка като миналия път?

— Да, докторе. Оня път ми подейства много добре.

Килгор напълни нова пластмасова спринцовка и я инжектира в същата вена, както миналия път. Изгледа как кафявите очи на Пийт се разшириха и как после той се отпусна, след като болката заглъхна, заместена от толкова дълбока летаргия, че можеше на място да му направи сериозна операция, без нещастното копеле изобщо да протестира.

— Как са другите, Пийт?

— Добре. Само Чарли се оплаква, че го боли корем.

— О, така ли? Може би ще трябва да прегледам и него — каза Килгор.

Значи и Номер три щеше вероятно да се появи утре. Разчетите вървяха почти според очакваното. След преждевременните симптоми на Честър останалите от групата вървяха точно по предвидения график. Добре.

Завъртяха се още телефони и рано сутринта няколко души наеха коли с фалшивите си лични карти, подкараха по двама или поединично на юг от Франция към Испания и минаха набързо през повърхностните гранични проверки. Различни пътнически агенти направиха необходимите резервации в парк-хотелите, все на средно ниво — всички бяха свързани с парка чрез монорелсов или обикновен влак, чиито станции се намираха в изпълнените с павилиончета фоайета на самите хотели, за да не могат гостите да се изгубят.

Магистралите, отвеждащи до парка, бяха широки и удобни и пътните знаци можеха да се следят лесно дори от незнаещи испански. Може би единственият риск бяха огромните туристически автобуси, движещи се с над 150 километра в час, като сухопътни презокеански лайнери, с прозорци, пълни с човешки лица; децата махаха на шофьорите на автомобилите. Водачите също им махаха с усмивка и пропускаха автобусите да продължат да порят напред, превишавайки ограниченията в скоростта, сякаш това беше тяхно право, нещо, с което водачите на колите не искаха да рискуват. Те разполагаха с време. Така бяха планирали акцията си.

Томлинсън посегна към левия си крак и направи гримаса. Чавес изостана в сутрешното си бягане, за да се увери, че е добре.

— Още ли боли?

— Боли я! — потвърди сержант Томлинсън.

— Тогава не го натоварвай, тъпо копеле! Ахилесовата е много лоша, когато я нараниш.

— Току-що го разбрах, Динг. — Томлинсън забави до ходом, все пак проявявайки милост към левия си крак след бягането на три километра. Дишането му беше много по-тежко от обикновеното, но болката сигурно бе силна.

— Ходи ли при доктор Белоу?

— Да, не можело да се направи нищо, освен да го оставя да мине, така каза.

— Тогава го остави да мине. Това е заповед, Джордж. Край на бягането, докато не престане да те боли толкова, окей?

— Слушам, сър — съгласи се сержант Томлинсън. — Все още мога да тръгна, ако имате нужда от мен.

— Знам, Джордж. Ще се видим на стрелбището.

— Добре.

Томлинсън изгледа как командирът му забърза, за да настигне останалите от Екип 2. Гордостта му беше уязвена от това, че не може да продължи с тях. Никога не беше допускал някакво нараняване да го забавя — в „Делта Форс“ веднъж беше участвал наравно с другите в тренировката въпреки двете счупени ребра, дори не беше казал на лекарите за това, от страх да не би останалите от екипа да го помислят за слабак. Но докато човек можеше да премълчи и да преглътне някакви си счупени ребра, едно разтегнато сухожилие беше нещо, с което просто не можеш да бягаш — болката беше толкова силна, че кракът отказваше да действа. „По дяволите — помисли си войникът, — не мога да се откажа!“ Никога не се беше оставял да бъде втори в което и да било начинание в живота си — дори в Малката бейзболна лига, където беше играл като стопер. Но днес, вместо да пробяга останалата част от маршрута, той тръгна ходом, стараейки се да поддържа военната походна скорост от сто и двадесет стъпки в минута, и дори това болеше, но не толкова, че да го накара да спре. Екип 1 също беше излязъл на крос, подминаха го, и дори Сам Хюстън с неговия пострадал крак подскачаше и му махна, докато го подминаваше. Гордостта бе наистина голямо нещо! Томлинсън беше боец в специални операции от шест години, бивша зелена барета, зачислен към „Делта“, вече почти завършил колеж с профил психология — по една или друга причина, хората от Специални операции предпочитаха тази област — и се мъчеше да прецени как да завърши образованието си в Англия, където университетската система беше по-различна и където беше малко необичайно сержантският състав да има дипломи. Но в „Делта“ често сядаха около масата и обсъждаха терористите, с които се очакваше да се справят, какво ги караше тези хора да прещракват, защото от разбирането на това произтичаше способността им да предскажат техните действия и да напипат слабото им място… за да ги убият по-лесно, в което, в края на краищата, се състоеше цялата работа. Странно, но допреди да дойде тук той не беше имал нито едно попадение в реални условия, а още по-странното беше усещането, което не се оказа по-различно, отколкото на тренировките с мишени. „Играеш точно така, както си се учил“ — мислеше си сержантът. Точно както му бяха обяснявали всяка стъпка още по време на основното му обучение във Форт Нокс преди единадесет години. По дяволите, долната част на крака му все още гореше, макар и не толкова, колкото при бягане. Е, докторът беше казал, че ще мине поне седмица, вероятно две, преди отново да бъде напълно във форма за участие в акция, и то само защото беше изритал един тротоар, без да гледа, като проклет глупак. Хюстън поне имаше някакво извинение за крака си. Верижният скок беше опасно нещо и всеки от време на време се подхлъзваше — в неговия случай Хюстън беше улучил някакъв камък и сигурно и него го болеше… но Сам също не беше от тия, които ще се откажат, каза си Томлинсън, куцукайки към стрелбището.