Том Кланси - Дъга Шест

— Съгласен съм, но…

— Но все още толкова много неща са в ръцете на нашите противници, нали? Да, знам това, но Господ да им е на помощ на тия копелета, когато им излезем.

Попов продължаваше да се мъчи да разбере нещо повече за своя работодател, но не намираше нищо. Данните в библиотеката на Ню Йорк Сити и в Интернет бяха истинска лавина от информация, но в нея нямаше нищо, което да предлага и най-малкото обяснение защо въпросният човек е наел бивш офицер от КГБ да изравя терористи и да ги пуска срещу целия свят. Беше все едно някое дете да замисли убийството на любимия си родител. Но не моралният аспект на явлението го тревожеше — в разузнавателните операции няма много място за морал. Като възпитаник на академията на КГБ край Москва, той не можеше да стигне по-далече от това, което бяха набивали в главата му, а именно, че Държавата винаги е права. „Понякога може да получите заповеди, които могат да ви притеснят лично — им беше казал веднъж полковник Романов. — Такива неща се случват, по причини, които вие можете да разбирате, или не, но които винаги са справедливи. Вие имате право да поставяте нещо под съмнение по тактически причини — и как ще изпълните задачата като полеви офицер е изцяло ваша работа. Но да откажете изпълнение на задача е предателство.“ И точка. Нито Попов, нито неговите съвипускници си бяха правили бележки по темата. Ясно беше, че заповедите са си заповеди. Следователно, щом беше приел службата, Попов трябваше да изпълнява възлаганите му задачи…

…но като служещ на Съветския съюз, той винаги беше знаел коя е крайната цел, а именно — да събира за своята страна жизненоважна информация, тъй като неговата страна или се нуждаеше от информацията заради самата себе си, или за да подпомогне други, чиито действия щяха да бъдат от истинска полза за неговата страна. Дори работата му с Илич Рамирес Санчес преди време носеше някаква тайнствена полза на държавата му. Но сега, разбира се, той разсъждаваше по друг начин. Терористите бяха като бесни кучета или вълци, които човек пуска в нечия градина, за да предизвика бъркотия, и, да, може би от стратегическа гледна точка това беше полезно — или поне така бяха смятали неговите началници в една държава, която вече беше мъртва и изчезнала. И колкото и да беше добър някога КГБ — той все още смяташе, че това беше най-добрата шпионска организация, съществувала някога на света — в края на краищата тя се бе оказала пълен провал. Партията, за която Комитетът за държавна сигурност някога беше щит и меч, вече не съществуваше. Мечът не беше успял да съсече враговете на Партията, а щитът не можа да я защити от всевъзможните оръжия на Запада. В такъв случай дали наистина неговите началници бяха знаели какво трябва да се прави?

„Вероятно не“ — призна си Попов, и поради това може би всяка операция, която му бе възлагана, в по-голяма или по-малка степен бе представлявала глупава грешка. Осъзнаването на това можеше да се окаже горчиво, само че неговото обучение и опит се изплащаха щедро, да не говорим за двете куфарчета банкноти, които беше успял да свие — но за какво! За да изкарва на открито терористи, които да бъдат избивани от европейските полицейски сили? Точно толкова лесно, макар и не толкова доходно, той можеше просто да ги посочи на полицията и да остави да ги арестуват, да ги съдят и да ги затворят, като престъпни утайки, каквито всъщност си бяха, което в края на краищата щеше да е много по-удовлетворително. Тигър в клетка, крачещ напред-назад зад решетките и чакащ дневната си порция от пет килограма конско, беше нещо много по-забавно от някой, напъхан в музей и също толкова безполезен. Той самият беше нещо като изкупителна жертва, помисли си Дмитрий Аркадиевич, но за чия касапница?

Парите бяха добри. Още няколко задачи като първите две и той щеше да си вземе парите и фалшивите си документи и да се скрие от лицето на земята. Можеше да си лежи на някой плаж, да си пие вкусни напитки и да гледа хубави момичета в оскъдни бански костюми, или… какво? Попов не беше наясно какво точно оттегляне от активна дейност би му допаднало, но беше сигурен, че все ще намери нещо. Може би щеше да използва таланта си, за да търгува с акции — и с връзки, като истински капиталист — и по този начин да забогатее още повече. Но не, той все още не беше достатъчно подготвен за такъв живот, и докато се подготвеше, фактът, че характерът на неговата задача не му е ясен, го тревожеше. След като не му беше ясно, не можеше да прецени опасностите, които застрашаваха него самия. Но въпреки цялата си умелост, опит и професионална подготовка, той не можеше да проумее защо неговият работодател иска да пусне тигрите от клетките им — нали отвън ги очакваха ловците. Колко жалко, че не можеше просто да попита. Отговорът можеше дори да се окаже забавен.