Том Кланси - Дъга Шест

Това, което най-много привличаше хората тук, бяха увеселителните возила, затова алеите бяха замислени така, че да отвеждат посетителите до най-забележителните въртележки. По-скъпите наистина бяха много зрелищни. Собствените му хлапета обожаваха да се возят на тях, особено на „Пикиращия бомбардировач“, увиснал нависоко каботажен самолет, който можеше да накара дори боен пилот да избълва обяда си, а непосредствено до него се намираше „Машината на времето“, атракция с виртуална реалност, побираща за един седемминутен сеанс деветдесет и шест души — при повече продължителност, както показваха изпитанията, на някои от клиентите можеше да им призлее. Излизаш от нея, и ето че е време за сладолед или питие — и затова точно на изхода й имаше павилиончета, за да отговорят на тези желания. Малко по-надалече се намираше заведението „При Пепе“, великолепен ресторант, специализиран в каталонската кухня — не е редно да поставяш ресторанти твърде близо до возилата. Тези атракции не се допълваха особено, тъй като „Бомбардировачът“ не повишаваше непременно апетита. За замислянето и организирането на един такъв увеселителен парк се изискваше наука и изкуство, а Майк Денис беше един от хората, които се брояха на пръсти в целия свят, хората, които знаеха как се правят подобни неща, което обясняваше огромната му заплата и безмълвната усмивка, която сега се беше изписала на лицето му. Ако това беше работа, то тя бе най-приятната работа в света. Дори астронавтите, возещи се на космическата совалка, не можеха да изпитат подобно удовлетворение. Той трябваше да играе със своята играчка всеки ден, а те имаха право да летят само два пъти в годината.

След като приключи обяда си, Денис стана и тръгна към кабинета си на Страда Еспаня — главната улица, направена в испански стил. Беше поредният чудесен ден, времето бе ясно, температурата — двадесет и един градуса, въздухът — сух и свеж. Местният климат до голяма степен приличаше на калифорнийския, което пък си пасваше с испанския език на повечето негови служители. Той мина покрай един от хората от охраната. „Андре“ — гласеше табелката на гърдите му, а табелката за ползвани езици на джоба на ризата му съобщаваше, че говори испански, френски и английски. Хубаво, каза си Денис. Трябваха им още хора като този.

Мястото за срещата беше уговорено предварително. „Бомбардировача“ използваше за свой символ германския Ю-87 „Щука“, чак до отличителните знаци на Железния кръст на крилата и фюзелажа, въпреки че свастиката на опашката добросъвестно беше заличена, понеже сигурно щеше да оскърби чувствата на испанците. Нима никой не помнеше Гуерника, първия сериозен израз на нацисткия Шреклихкайт 28 28 Терор (нем.) — Б. пр. , когато хиляди испански граждани са били безмилостно избити? Дали историческата памет беше толкова плитка? Очевидно беше. И децата, и възрастните на опашката се пресягаха да докоснат наполовина олющения модел на нацисткия самолет, който беше пикирал както над войници, така и над цивилни със своята сирена „Иерихонска тръба“. Сирената започваше да вие на първия сто и петдесет метров хълм, почти заглушавайки писъците на возещите си, следваше експлозия със сгъстен въздух и фонтан вода под тях — вагончетата профучаваха през симулирани залпове на противовъздушна артилерия по стръмния склон на втория хълм, а самолетът пускаше „бомба“ върху макет на кораб. Нима той беше единственият европеец, който намираше тукашната символика за ужасна и зверска?

Очевидно. Хората слизаха бързо от поредното возене, за да се наредят на опашката за ново, с изключение на онези, които се отдалечаваха, олюлявайки се, двама дори повръщаха. За такива случаи наблизо стоеше чистач с парцал и кофа с вода — не от най-приятните работи в Световния парк. На няколко метра имаше и пункт за медицинска помощ. Андре поклати глава: заслужаваха си го да им прилошава, копелета такива, след като бяха избрали да се возят на омразния символ на фашизма.

Жан-Пол, Рене и Хуан се появиха почти едновременно до входа на „Машината на времето“, с по чаша безалкохолно в ръка. Те и петимата други си личаха по капелите, които си бяха купили от щанда на входа. Андре им кимна и отри носа си с пръст, според уговорката. Рене се приближи до него и попита на английски:

— Къде е мъжката тоалетна?

— Вижте знаците — посочи му Андре. — Приключвам в осемнадесет часа. Вечерята според уговорката?

— Да.

— Всички готови ли са?