Том Кланси - Дъга Шест

Всичко приличаше на голяма киноплощадка, каза си Андре, докато крачеше из парка един час преди да бъде отворен за гостите, които вече се трупаха пред главния вход. Съвсем по американски, въпреки големите усилия да го построят като увеселителен парк с европейски облик. Цялата идея в основата си беше американска, разбира се, и в основата й беше онзи глупак Уолт Дисни с неговата говореща мишка и детските приказки, изсмукващи купища пари от трудовите маси. Религията не беше вече опиум за народа. Не, днес това беше искейпизмът — да се измъкнеш от скучната ежедневна реалност, която всички обитават и мразят, но не могат да проумеят на какво се дължи. Кой водеше тук тези буржоазни тъпаци? Дечицата им, с пискливите си настоявания да видят тролове и разни други герои от японските анимационни филмчета, или да се повозят на омразния нацистки „Щука“? Дори руснаци, от онези, които извличаха достатъчно пари от разклатената си икономика, за да ги изхарчат тук, дори руснаци се возеха на „Щука“! Андре удивен поклати глава. Децата можеше и да не знаят или да не помнят оскърблението, но не и техните родители! И въпреки всичко, идваха.

— Андре?

Парковият полицай се обърна и видя Майк Денис, главния административен директор на Световния парк.

— Да, мосю Денис?

— Казвам се Майк, не помниш ли? — Шефът потупа пластмасовата табелка с името си. Е, да, в парка беше прието хората да се обръщат помежду си на малко име — още нещо, което несъмнено бе наложено от Америка.

— Да, Майк, извинявай.

— Как си, Андре? Струваш ми се малко притеснен от нещо.

— Аз ли? Не, Майк, всичко е наред. Просто изкарах дълга нощ.

— Окей. — Денис го потупа по рамото. — Днес ни чака натоварен ден. Ти откога работиш при нас?

— От две седмици.

— Харесва ли ти тук?

— Страхотно място.

— Това е идеята, Андре. Лек ден.

— Благодаря, Майк.

Той изгледа отдалечаващия се американец. Проклети американци, очакваха всички да са щастливи непрекъснато, иначе току-виж нещо не е както трябва, а ако нещо не е наред, трябва веднага да се оправи. Е добре, нещо наистина не беше наред и щеше да се оправи още днес. Но на Майк нямаше да му хареса много.

Жан-Пол прехвърли въоръжението си от куфарчето в сака си. Беше си поръчал закуска от румсървиса, голяма американска закуска, така беше решил, тъй като с това сигурно щеше да му се наложи да мине през целия предстоящ дълъг ден, а може би и през част от следващия. На други места в други хотели в комплекса останалите щяха да сторят същото. Неговият „Узи“ беше с десет заредени пълнителя и имаше и шест за 9-милиметровия пистолет, и три осколочни ръчни гранати, плюс радиото. Всичко това правеше сака тежък, но той нямаше да го носи цял ден. Жан-Пол погледна часовника си и за последно огледа стаята. Всички тоалетни принадлежности беше купил наскоро. Беше ги изтрил внимателно с влажен памук, за да е сигурен, че няма да остави отпечатъци от пръстите си, после бе избърсал масата и бюрото, а най-накрая — блюдата от закуската и сребърните прибори. Не знаеше дали френската полиция има отпечатъците му в някое досие, но ако ги имаше, той нямаше намерение да й оставя нов комплект, а ако ги нямаше, защо да й дава възможност да му отварят ново досие? Беше по риза с къси ръкави, плюс тъпата бяла шапка, която си беше купил предния ден, за да прилича на многобройните тъпи гости на това абсурдно място. Вдигна сака и излезе, като се спря за последно, за да изтрие бравата, както отвътре, така и отвън. После отиде до асансьора и натисна бутона с кокалчето, вместо с върха на пръста си. След няколко секунди беше извън хотела и крачеше безгрижно към гаричката, където картата от стаята му в хотела щеше да послужи за пропуск в транспортната система на Световния парк. Седна в едно купе и след малко влезе някакъв германец, също понесъл сак, с жена си и двете си деца. Сакът му тупна тежко на седалката и кой знае защо, той обясни на английски:

— Миникамерата ми.

— И аз си нося. Тежички са, нали?

— Но пък ще имаме какво да си спомняме от идването си в парка.

— Несъмнено — отвърна Жан-Пол.

Локомотивът изсвири и влакчето се понесе напред. Французинът бръкна в джоба на ризата си да провери дали билетът му за парка си е на мястото. Всъщност беше платил за още три дни в комплекса. Не че щеше да му потрябва. Всъщност нямаше да потрябва на никого повече.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Джон, докато четеше факса. — Стипендиален фонд? — И кой беше нарушил мерките за сигурност? Джордж Уилсън, финансовият министър? По дяволите! — Алис! — извика той.