Том Кланси - Дъга Шест

„Втори“ беше Жан-Пол. Той грубо се приближи до групата и сграбчи ръката на едно четиригодишно французойче.

— Не! — изпищя майка му. Жан-Пол насочи оръжието си към нея и тя се присви, но не отстъпи, а стисна още по-здраво раменете на детето си.

— Пусни я — каза й „Втори“ и наведе оръжието. — Иначе ще убия нея.

Дулото на узито почти бе опряло в светлокафявата косица на момиченцето. Това накара майката да изпищи още по-силно, но и да пусне детето.

— Бягай там — нареди Жан-Пол на детето, като му посочи Хуан и започна да подбира още деца.

Андре правеше същото от другия край на групата. Най-напред се приближи до малкото холандче. „Ана“ — пишеше на табелката й за специален достъп. Без да каже нито дума, той изблъска баща й от инвалидната количка.

— Детето ми е болно — възпротиви се бащата на английски.

— Да, виждам — отвърна Андре на същия език и измъкна от навалицата другото болно дете. Какви чудесни заложници ставаха от тези деца.

— Мръсна свиня! — озъби се майката на второто дете.

Андре я удари с разгънатия приклад на узито и й счупи носа. Лицето й плувна в кръв.

— Маминко! — изпищя момченцето, докато Андре подкарваше количката му към замъка, извърна се и видя как майка му пада. Един парков служител, чистач, коленичи да й помогне, но жената го отблъсна и изпищя с всички сили:

— Томиии!

Към писъците й скоро се прибавиха виковете на още четиридесетина двойки родители, всички облечени в червените тениски на „Томпсън“. Децата бяха избутани към замъка, а родителите стояха зашеметени и гледаха невярващо.

— По дяволите, те влизат тук! — възкликва Майк Денис: тъкмо говореше с капитана, командващ местните подразделения на Гуардия Сивил.

— Разчистете! — веднага нареди капитанът. — Ако има начин хората да напуснат зоната, направете го незабавно! Вие и хората ви ни трябвате за помощ. Напуснете веднага!

— По дяволите, аз отговарям за тези хора!

— Да, но можете да поемете тази отговорност само ако сте навън. Напуснете моментално!

Денис затвори и се обърна да огледа петнадесетчленния дежурен персонал на командния център. После въздъхна и каза:

— Всички да ме последват. Преместваме се в резервния команден център. Веднага.

Замъкът, колкото и да изглеждаше истински, не беше истински. Беше снабден със съвременни удобства като асансьори и противопожарни стълбища. Първите сигурно вече се пазеха от терористите, прецени той, но едно от стълбищата отвеждаше направо долу до подземията. Тръгнаха по него, като Денис излезе последен и заключи вратата. След минута вече бяха в подземието. Беше пълно с посетители, натикани тук от троловете, легионерите и другите служители на парка. Мяркаха се и неколцина от охраната, но никой не беше въоръжен с нещо по-опасно от радио. В залата за отчитане на парите всъщност имаше оръжия, но те бяха заключени и малцина от служителите на Световния парк бяха обучени да боравят с тях, а Денис никак не желаеше и тук да заехтят изстрели. Освен това имаше да свърши други неща — да отиде до втория команден пост на парка, който се намираше извън територията на комплекса. До него се стигаше по подземен тунел. Денис затича по тунела. Когато стигна, там вече имаше връзка с Гуардия Сивил.

— В безопасност ли сте? — попита капитанът.

— Засега да — отвърна Денис и включи телемонитора да показва кабинета му в замъка.

— Насам — каза Андре.

Вратата обаче се оказа заключена. Той отстъпи и стреля с пистолета си в ключалката, но не можа да я избие, въпреки това, което показват по филмите. Тогава се намеси Рене със своето узи и успяха да отворят. Андре ги поведе нагоре по стълбището, отвори с ритник вратата на командния център… празно. Той ядно изруга.

— Виждам ги! — каза Денис по телефона. — Един… двама… шестима мъже с оръжия… Господи, взели са деца за заложници! — Един от мъжете се приближи до наблюдателната камера, вдигна автомата си и картината мигом изчезна.

— Колко души са с оръжия? — попита капитанът.

— Поне шест, може би десет, може би повече. Взели са деца за заложници. Чухте ли?

— Чух, сеньор Денис. Сега трябва да ви оставя и да координирам действията на хората си. Моля ви, останете до телефона.

— Да. — Денис превключи други бутони на камери и проследи какво става из парка. Пълна паника! Той изруга. После позвъни на председателя, за да му докладва. Какво ли щеше да каже, когато саудитският принц го попита какво става… И наистина — какво ставаше? Терористично нападение над увеселителен парк? Идиотщина!