Том Кланси - Дъга Шест

— Доста припряна работа — отбеляза Харисън.

— Е, ДЪГА са свикнали да форсират.

— Знаеш ли какво става?

— Нищичко, синко — отвърна Малой и продължи: — В Испания не съм бил, откакто кацнах на Тарма в… кога беше… 1985-а, мисля. Помня обаче един страхотен ресторант в Кадис… дано още го има…

— Снишаваме — отбеляза Кларк, докато преглеждаше последния факс. На него нямаше нищо ново, само изпратените вече данни, преподредени от някой услужлив офицер от разузнаването. Остави го на Алистър Стенли и отиде в задния отсек.

Там бяха всички, целият екип на ДЪГА; изглеждаха като заспали, но вероятно само дремеха, както беше правил и той с Трета ГСО 29 29 Група за специални операции. — Б. пр. преди повече от едно поколение — само се преструваш, че спиш, притворил очи, и потискаш ума и тялото си, защото няма никакъв смисъл да мислиш за неща, за които не знаеш нищо, а напрежението ти изсмуква силите, въпреки че мускулите ти са отпуснати. И самозащитата ти е в това да изключиш тялото напълно. Тези мъже бяха достатъчно печени, за да могат да съобразят, че стресът бездруго ще си дойде на момента и няма смисъл да го допускаш преждевременно. Джон Кларк, бившият шеф на СЕАЛ, ВМС на САЩ, са момент се порази от честта, с която беше удостоен: да командва мъже като тези. Изглеждаше, че не правят нищо, но тъкмо това се правеше от най-добрите в бранша в миг като този, защото те знаеха каква е задачата им, защото знаеха как да я изпълнят, с всяка стъпка, до самия край. Сега бяха тръгнали да свършат работа, за която не знаеха нищо, но бяха сигурни, че сто на сто е нещо много сериозно, защото никога досега не бяха тръгвали и двата екипа. И въпреки това се отнасяха към задачата като към поредното рутинно учение. По-добри от тези мъже едва ли имаше на света, а двамата им командири — Чавес и Ковингтън — ги бяха обучили до съвършенство.

А някъде пред тях имаше терористи, задържали деца за заложници. Е, работата наистина нямаше да е от най-лесните и за него беше твърде рано да разсъждава как ли ще се отиграе, но Джон все едно си даваше сметка, че е по-добре да си тук, на „Херки“, отколкото там, в увеселителния парк, на още половин час път пред тях. Съвсем скоро хората му щяха да отворят очи и да се размърдат. Джон Кларк ги гледаше и виждаше пред себе си Смъртта, и Смъртта, тук и сега, беше под неговата команда.

Тим Нунън седеше в десния преден ъгъл на товарния отсек и си играеше с компютъра, до него бе Давид Пелед. Кларк пристъпи към тях и попита какво правят.

— Това още не е влязло в новинарските жици — каза Нунън. — Чудя се защо.

— Скоро ще се промени — предсказа Кларк.

— Още десет минути — каза израелецът. — Кой ще ни посрещне?

— Испанската армия и националната им полиция. Разрешено ни е да кацнем след… двадесет и пет минути — каза той, като погледна часовника си.

— А, ето, агенция „Франс Прес“ току-що пусна съобщение — каза Нунън. — Около тридесет френски деца, взети за заложници от неизвестен брой терористи… нищо друго освен къде се намират. Няма да е никак забавно, Джон — отбеляза бившият агент на ФБР. — Над трийсет заложници в гъсто населена околност. Когато работех за ЕСЗ 30 30 Екип за спасяване на заложници. — В. пр. , такива сценарии здраво ни изпотяваха. Лошите десет ли са?

— Горе-долу толкова. Още не е сигурно.

— Лоша работа, шефе — поклати загрижено глава Нунън.

Той беше облечен като останалите стрелци, в черен защитен костюм и с бронежилетка, с прибрана в кобура берета, защото предпочиташе да мисли за себе си като за един от стрелците, а не като за техническия гений на екипа, а и стрелбата му на тренировките в Херефорд си беше съвсем на линия… пък и в опасност се намираха деца, припомни си Кларк, а децата в опасност бяха може би най-силният човешки импулс, още повече усилен от предишната практика на Нунън в Бюрото, където престъпленията спрямо деца се смятаха за най-мерзката от всички мерзости. Давид Пелед беше в цивилно облекло и се взираше в екрана на компютъра като някакъв счетоводител, разглеждащ бизнес-табулограма.

— Джон! — извика Стенли към задния отсек. Държеше факс. — Знаеш ли какво искат?

— Някой познат?

— Начело на списъка е Илич Рамирес Санчес.

— Карлос? — Пелед вдигна глава. — На кого му е притрябвал този боклук?

— Всеки си има приятели — обади се доктор Белоу, стана, взе факса, прегледа го и после го подаде на Кларк.

— Е, докторе, какво знаем? — попита той.

— Отново си имаме работа с идеологически типове, също като във Виена, но тези тук имат определена политическа цел, а тези „политически“ затворници… Втория и третия ги знам, от Аксион Директ, другите за мен са само имена…