Том Кланси - Дъга Шест

— Сериозно?! — възкликна Кларк невярващо.

— Най-голямата въртележка в света, сър — потвърди инженерът. — Хората идват от цял свят, за да се повозят на нея.

— Добре. Може ли човек да се добере дотам незабелязано?

— През подземния тунел, но в него има телекамери… — Пръстът му мина по картата. — Тук, тук, тук, и още една ето тук. По-добре е да се мине по повърхността, но отбягването на камерите няма да е лесно.

— Можете ли да ги изключите?

— Можем да прекъснем основния команден център оттук… по дяволите, ако потрябва, ще пратя хора да срежат жиците.

— Но ако го направим, това може да разтревожи приятелчетата ни в замъка — отбеляза Джон. — Окей, това ще трябва да го обмислим добре, преди да предприемем нещо. Засега — обърна се Кларк към Нунсио и Гасман — искам да ги държим на тъмно за това кой е дошъл тук и какво прави. Няма да им подаваме нищо безплатно, ясно?

Двете ченгета кимнаха и Джон долови в очите им облекчение — въпреки гордостта и професионализма си те бяха доволни, че той и екипът му ще поемат ситуацията под свой контрол… и също така отговорността за нея. Можеха само да спечелят, че са поддържали успешна операция по спасяването на похитените, но също така можеха да се отдръпнат и да заявят, ако стане нещо лошо, че не е било по тяхна вина. Бюрократичното съзнание си беше неотделима част от поведението на всеки държавен служител навсякъде по цивилизования свят.

— Ей, Джон!

Кларк се обърна. Беше Чавес, а зад него идваше Ковингтън. Двамата командири на екипи нахълтаха в помещението — с черното си щурмово снаряжение приличаха на ангели на самата Смърт, — пристъпиха до конферентната маса и започнаха да оглеждат схемите.

— Доминго, това са полковник Нунсио и капитан Гасман.

— Здравейте — отвърна Динг на своя лосанджелиски испански и се ръкува. Ковингтън го последва, поздравявайки ги на родния си език.

— Снайперски пост тук? — веднага попита Динг, почуквайки с кокалчето на показалеца си „Пикиращия бомбардировач“. — Мярнах това нещо от паркинга. Страшна въртележка. Мога ли да прекарам там Хомър, без да го видят?

— В момента го обсъждаме.

Влезе и Нунън. Раницата му бе претъпкана с електронно оборудване. Той огледа екраните и каза:

— Изглежда добре. Може и да стане.

— Нашите приятели имат тук дублиращ пулт.

— Опаа! — възкликна Нунън. — Чудесно! Първо искам да закрия всички клетъчни връзки.

— Защо? — попита Нунсио.

— В случай че нашите приятели имат някое момченце отвън с клетъчен телефон, което да им казва какво правим — отвърна Кларк.

— Ясно. И какво да направим?

— Пратете хората си при всички възли и техниците да вкарат тези дискети в компютрите си — каза Нунън. — На всяка има напечатана инструкция.

— Фелипе! — викна Нунсио и щракна с пръсти. Миг след това неговият човек получи дискетите и заповедите и напусна помещението.

— Колко дълбоко сме под уличното ниво? — попита Нунън.

— Не повече от пет метра.

— И отгоре е укрепен железобетон?

— Да — отвърна парковият инженер.

— Добре, портативните ни радиостанции би трябвало да работят.

В това време в командния център влязоха и бойците и всички се струпаха около конферентната маса.

— Терористите и заложниците са тук — каза им Джон.

— Колко са? — попита Еди Прайс.

— Тридесет и пет заложници, всички деца, две в инвалидни колички. Тези двете не са от Франция.

— Кой е говорил с тях? — попита доктор Белоу.

— Аз — отвърна капитан Гасман и Белоу го сграбчи под мишница и го отведе настрани.

— Преди всичко наблюдението — каза Чавес. — Трябва да заведем Хомър на върха на това там, без да го видят… Как ще го направим?

— На телеекраните се мяркат движещи се хора — намеси се Джонстън. — Кои са те?

— Служители на парка — отвърна Майк Денис. — Накарахме ги да обикалят, за да сме сигурни, че всички наши гости са напуснали района. — Това беше обичайната процедура при затварянето на парка, въпреки че сега го правеха няколко часа преди края на работното време.

— Намерете ми някакви дрехи… трябва обаче да завия с нещо и пушката. Тук имате ли механици?

— Почти хиляда — отвърна управителят на парка.

— Добре, значи минавам за такъв с куфара с инструментите и прочие. Тези въртележки работят ли?

— Всички са спрени.

— Колкото повече неща се движат, толкова повече трябва да следят — каза сержант Джонстън.

— Това ми харесва — съгласи се Чавес и погледна Кларк.

— И на мен. Господин Денис, пуснете ги всички, ако обичате.