Том Кланси - Дъга Шест

— Ще трябва да ги пускаме поотделно. Оттук можем да ги спрем едновременно, като изключим тока, но не можем да ги пуснем оттук.

— Тогава пратете хората си да го направят. Сержант Джонстън ще отиде с вашия човек на бомбардировача.

Хомър, настаняваш се там. Задачата ти е да събираш информация и да докладваш.

— Колко е високо?

— Около сто и четиридесет метра над земята.

Снайперистът измъкна от джоба си калкулатор и го включи, за да се увери, че работи.

— Ясно. Къде да се преоблека?

— Насам — каза инженерът и го изведе от стаята.

— Пост от другата страна? — попита Ковингтън.

— Тук ми се струва добре — отвърна Денис. — Зданието за виртуална реалност. Не е толкова високо, но има пряка видимост към замъка.

— Ще поставя там Хюстън — каза Ковингтън. — Кракът все още го мъчи.

— Окей, двама снайперисти-наблюдатели плюс телекамерите ни дават доста добро визуално покритие на замъка — каза Кларк.

— Трябва да направим командна рекогносцировка, за да преценим всичко останало — каза Чавес. — Трябва ми схема с разположението на камерите. Също и на Питър.

— Кога ще пристигне Малой? — попита Ковингтън.

— След около час. Когато кацне, ще трябва да презареди. След това може да издържи четири часа, с трийсетте минути кръжене, преди да целуне покрива.

— Докъде хващат камерите, господин Денис?

— Покриват паркинга ето оттук много добре, но не и другата страна. Могат да виждат по-добре от върха на замъка.

— Какво знаем за снаряжението им?

— Само оръжията. Имаме го на запис.

— Искам да го видя — намеси се Нунън. — Веднага, ако може.

След което нещата се задвижиха. Чавес и Ковингтън получиха картите на парка — бяха им дали от същите, които продаваха на гостите, като секретарката бе отбелязала местата на видеокамерите с черни точки. В коридора ги чакаше електрокартинг — всъщност картинг за голф, който ги понесе навън, после на задния паркинг на уличното платно. Ковингтън пое ролята на навигатор по картата, отбягвайки камерите, и двамата обиколиха Световния парк по задните улички.

Нунън превъртя трите видеокасети, записали нападението на терористите.

— Добре. Десетима са, всички мъже, всички с бради, с бели шапки, когато са извършили нападението. Двама приличат на паркови служители. Някаква информация за тях?

— Работи се — отвърна Денис.

— Имате ли отпечатъци? — попита Нунън, но му отвърнаха отрицателно. — А снимки?

— Да, всички имаме идентификационни пропуски със снимки. — Денис извади своя.

— Това е все пак нещо. Трябва да го изпратим на френската полиция адски бързо.

— Марк! — Денис махна с ръка на шефа на личен състав.

— Трябваше да навлечем униформи — каза Ковингтън.

— Да бе, бързата слепи ги ражда, нали, Питър? — Чавес надникна иззад ъгъла и в ноздрите му нахлу миризма от павилиона за закуски. Преглътна. Беше гладен. — Влизането ще е доста забавно, нали?

— Аха — съгласи се Ковингтън.

Замъкът определено изглеждаше като истински, квадрат със страна над петдесет метра и почти толкова висок. Чертежите показваха, че до плоския му покрив отвежда и стълбище, както и асансьор, и рано или късно лошите типчета щяха да поставят някой от хората си там, ако имаха поне малко мозък в главите. Е, това беше работа за снайперистите. Хомър Джонстън и Сам Хюстън щяха да разполагат с пряка мерна линия, на четиристотин метра от едната страна и на някакви си сто и шестдесет от другата.

— Колко големи ти се струват тия прозорци?

— Доста големи, Динг.

— И аз така мисля. — Планът вече се оформяше. — Надявам се, че Малой си е отпочинал добре.

Сержант Хомър Джонстън, вече с навлечен върху екипа си работен комбинезон на парков техник, надникна от приземието на петдесетина метра от „Пикиращия бомбардировач“. От толкова близо „увеселителното“ возило изглеждаше още по-застрашително.

— Мога да ви закарам догоре и да спра количката там — каза парковият служител, който го придружаваше.

— Страхотно. — За катерене определено изглеждаше височко, въпреки че имаше нормална обслужваща метална стълба. Минаха през засводения вход, през преградите за задържане на множеството, и Джонстън седна на предната седалка вдясно, поставил куфара с пушката до себе си.

Изкачването до върха на първия хълм беше бавно — преднамерено бавно, за да вземе акъла на ахкащите клиенти. Върволицата от десет колички с по три седалки спря на самото било и Джонстън се измъкна. Постави куфара в една ниша за инструменти, отвори го и извади гумена пътечка и маскировъчно покривало, което да наметне върху себе си. Най-накрая дойде ред на пушката и бинокъла. Не бързаше, докато разпъваше и наместваше пътечката — платформата бе от перфорирана стомана и лежането върху нея скоро щеше да стане неудобно. Маскировъчното покривало разпъна върху отвесната рамка пред себе си. По същество то представляваше лека рибарска мрежа с пластмасови зелени листа и бе предназначено да прикрие силуета му. После разпъна двуногата на пушката, нагласи я и извади боядисания в маскировъчен цвят пластмасов бинокъл. Личният му радиомикрофон увисна пред устните му.