Том Кланси - Дъга Шест

— Не, Шест. Нищо освен сенки по прозорците. Още не са пратили човек на покрива. Това е малко странно.

— Твърде са самоуверени от телевизионното покритие — обади се Нунън. Беше разпънал пред себе си чертежите на замъка. — Добре, приемаме, че всички наши приятели са ето тук… но там има цял куп други стаи, на три нива.

— Тук Мечо — чу се глас от инсталирания от Нунън микрофон. — В момента кръжа. Какво трябва да правя? Край.

— Мечо, тук Шестица — отвърна Кларк. — Всички обекти са в замъка. На втория етаж има командно-контролен център. Вероятно сега всички са там. Току-що убиха заложник… момиченце — добави Джон.

Гласът на Малой не трепна.

— Прието, Шест, ще кръжим и ще наблюдаваме. За сведение, цялото оборудване е на борда, край.

— Прието. Край. — Кларк дръпна ръката си от бутона на предавателя.

Мъжете се бяха смълчали, но лицата на всички бяха напрегнати. Бяха твърде големи професионалисти за външна показност — никой не си играеше с личното оръжие, холивудски номера тук нямаше — но въпреки това лицата им бяха каменни, само очите им шареха напред-назад по скиците и телемониторите. За Хомър Джонстън сега сигурно беше много трудно, помисли си Динг. Беше се прицелил в онзи тип, който застреля детето. Самият Хомър имаше деца и можеше за едно примигване на клепачите да го прати в другото измерение… Но не, това нямаше да е никак умно, а на тях им плащаха, за да са умни. Още не бяха готови дори за импровизиран щурм, а всичко, което дори малко намирисваше на импровизация, можеше да доведе само до гибелта на още деца. А задачата им не беше такава. Пак иззвъня телефонът. Белоу вдигна слушалката и натисна бутона на говорителя.

— Да?

— Съжаляваме за инцидента с детето, но то и без това щеше скоро да умре… Та кога ще бъдат освободени приятелите ни?

— Париж още не ни е отговорил — отвърна Белоу.

— Е, съжалявам, че трябва да го кажа, но скоро ще има друг инцидент.

— Вижте, господин Първи, не мога да принудя Париж да направи нещо. Говорим, преговаряме с правителствени лица, а на тях им е нужно време, за да вземат решение. Властите никога не бързат, нали знаете?

— Тогава ще им помогна да се разбързат. Предайте на Париж, че ако самолетът с нашите приятели не е готов до един час, ще убием заложник и след това ще убиваме по един на всеки час, докато исканията ни не се изпълнят — заяви спокойно гласът.

— Това е неразумно! Чуйте, дори да изведат всички от затворите още в момента, ще минат поне два часа, докато пристигнат тук. Само с желанието си не можете да накарате един самолет да лети по-бързо, нали?

Това предизвика пауза, после се чу:

— Да, така е. Добре. Ще започнем да застрелваме заложници след три часа, считано от този момент… не, ще започна да отброявам на кръгъл час. Това ви дава още дванайсет минути. Ще бъда щедър. Разбрахте ли ме?

— Да. Искате да кажете, че ще убиете друго дете точно в двадесет и два нула нула и след това по едно на всеки час.

— Точно така. Постарайте се Париж да го разбере. — И връзката прекъсна.

— Е? — попита Кларк.

— Джон, вече нямаш нужда от мен. Адски е ясно, че ще го направят. Убиха първото само за да ни покажат кой командва тук. Планирали са да успеят и изобщо не им пука какво може да коства това. Отстъпката, която току-що направи, може би е последната, която изобщо ще получим.

— Какво е това? — попита Естебан. — Хеликоптер!

— Охо? — Рене също отиде до него. Прозорците бяха толкова малки, че трябваше да избута Естебан встрани, за да види. — Да, виждам, че е на полицията. Голям е — добави той и сви рамене. — Не е изненада, но… Хосе, качи се на покрива с едно радио и ни дръж в течение.

Един от баските кимна и се запъти към противопожарното стълбище.

— Командир, тук Снайпер Две-едно — обади се след минута Джонстън.

— Снайпер Две-едно, тук Шестица.

— Имам един на покрива на замъка, мъж, въоръжен, както виждам, с узи, държи и някакво радио. Само един, никой не идва с него засега.

— Прието, снайпер Две-едно.

— Не е типът, дето застреля детето — добави сержантът.

— Добре, благодаря.

— Снайпер Три — аз също го хванах… сега се приближава към мен. Обикаля… наднича през ръба надолу.

— Джон? — чу се гласът на майор Ковингтън.

— Да, Питър?

— Не им показваме достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Дай им да гледат нещо. Полицаи, вътрешен кордон. Ако не виждат нищо, ще започнат да се чудят какво става.

— Добра идея — намеси се Нунън. И на Кларк му хареса.

— Полковник?