Том Кланси - Дъга Шест

— Стълба?

— Инструментална и бояджийска работилница на четиридесет и пет метра оттам, където отиваме. Имат каквото ни трябва.

— Гот — отвърна Озо.

Разходката беше бърза — претичаха свити през няколкото открити пространства, видими за телекамерите, после Нунън плъзна ролковата врата на работилницата и влязоха. Вега смъкна една десетметрова разтягаща се стълба от скобите на стената и каза: Това трябва да свърши работа.

Пак излязоха навън и Нунън се обади:

— Нунън до командир.

— Тук Шест.

— Започнете с камерите.

Кларк даде знак на парковия инженер. Този ход беше опасен, но се надяваха, че няма да е чак толкова. В командния център на замъка, също като тук, имаше само осем телемонитора, свързани с кабели с над четиридесет фиксирани камери. Човек можеше да накара компютъра просто да ги превключва на автоматичен режим или да избере отделни камери за специално наблюдение. С едно щракване на мишката една от камерите беше изключена. Ако терористите използваха автоматичната последователност, което изглеждаше вероятно, при бързото прехвърляне на картината сигурно нямаше да забележат, че една от камерите не работи. Трябваше да преминат през визуалното покритие на две от тях и парковият инженер беше готов да изключи и двете и после да ги включи отново в подходящия момент. В мига, в който в полезрението на камера двадесет и три се появи ръка, инженерът я изключи.

— Двадесет и трета е изключена, Нунън.

— Тръгваме — отвърна Нунън. Първият преход беше двадесет метра и те се спряха зад щанда за закуски. — Вече сме зад бараката с пуканките.

Инженерът включи веднага двадесет и трета и изключи двадесет и първа.

— Двадесет и първа аут — докладва веднага Кларк. — Снайпер Две-едно, къде е човекът на покрива?

— От западната страна, току-що запали цигара. В момента не гледа надолу. Засега стои спокойно — докладва сержант Джонстън.

— Нунън, чисто е, можете да продължите.

— Разбрано — отвърна агентът на ФБР.

Двамата с Вега закрачиха бавно по каменните плочи, меките подметки на обущата им не издаваха никакъв звук. Покрай стената на замъка имаше черна алея, около два метра широка, и някакви големи сандъци. Нунън и Вега внимателно вдигнаха стълбата и я наместиха зад един храст под някакъв прозорец.

— Пази си задника, Тим — прошепна Озо.

— Естествено — отвърна Нунън и бързо се заизкачва по пречките.

— Сега се изкачва по стълбата — чу Кларк. — Онзи на покрива все още е от другата страна.

— Мечо, тук Шест, край — каза Джон. Беше му хрумнала нова идея.

— Мечо слуша, Шестица.

— Позавърти малко на запад, само да привлечеш вниманието му, край.

— Прието.

Малой прекрати безкрайното си кръжене, сниши и леко се понесе към замъка. „Найт Хоук“ беше относително тиха машина за хеликоптер, но типът на покрива го следеше внимателно — Малой го наблюдаваше през очилата си за нощно виждане. Спря подхождането на около двеста метра от замъка — искаше само да привлече вниманието им, не да ги плаши. Цигарата на часовия на покрива блестеше ярко в очилата му. Блясъкът се приближаваше до устните на терориста, после се отдръпваше, после отново.

— Кажи здрасти, сладур — проговори Малой по интеркома. — Боже мой, що не бях на „Найт Сталкер“, как щях да ти светна задника в другия часови пояс!

— Летите на „Сталкер“? И как е тази машинка?

— Ако можеше и да готви, щях да се оженя за нея, мамка й! Най-сладкото хеликоптерче на света — отвърна Малой и продължи: — Шест, тук Мечо, задържах вниманието на това копеле.

— Нунън, тук Шест, замразихме часовия на покрива. На отсрещната страна е.

Нунън не отговори, а свали шлема си и надникна предпазливо през прозореца. Беше направен от неправилни късчета стъкло, съединени с оловни ивици, точно като в старите замъци. Стъклото беше грапаво, но все пак прозрачно. Той бръкна в сака на гърба си и измъкна фиброоптичен кабел със същото устройство с форма на глава на кобра, каквото беше използвал в Берн.

— Нунън до Команда, хващате ли?

— Тъй вярно — чу се гласът на Давид Пелед. Картината, която получаваше, беше изкривена, но човек бързо се нагаждаше към това. Виждаха се четирима възрастни, но което беше по-важно, виждаха се и деца, седнали на пода, пред две врати с табелки — тоалетни, прецени Пелед. Действаше. Действаше много добре. — Добре е, Тимъти. Вижда се много добре.

— Окей. — Нунън прилепи малкото устройство и заслиза по стълбата. Сърцето му блъскаше по-бързо, отколкото дори след петкилометров крос.