Том Кланси - Дъга Шест

Това „би трябвало“ не звучеше толкова убедително, колкото би искал Динг, но колко ли можеше да издържи наистина една прозоречна рамка срещу деветдесеткилограмов мъж, влитащ през нея с краката напред?

— Какво ще кажеш за флеш-бенг, Пади?

— Това може — отвърна Конъли. — Но флеш-бенгът изобщо няма да подейства на рамките, сър.

— Окей. — Чавес се надвеси над чертежите. — Ще имаш време да гръмнеш два прозореца… този и ето този. — Той почука по схемите. — Използваме флеш-бенгове на другите четири и след секунда нахлуваме. Еди тук, аз тук, Луи тук. Джордж, как е кракът ти?

— Кофти — отвърна сержант Томпсън с болезнена откровеност. Трябваше да избие прозорец с ритник, да се претърколи върху бетонния под, да се изправи и да стреля… а залогът беше детски живот. Не, не можеше да рискува. — По-добре някой друг, Динг.

— Озо, смяташ ли, че ще се справиш? — попита Чавес.

— Че как! — веднага отвърна Вега. — Можеш да заложиш на мен, Динг.

— Добре, Скоти е ето тук, а Майк поема тези двамата. Какво е точното разстояние от покрива?

Това го имаше на чертежите.

— Точно шестнадесет метра. И още седемдесет сантиметра за бойниците.

— Въжетата ще свършат работа — каза Еди Прайс.

Планът започваше да се сглобява. Той и Динг, както при първата акция, трябваше да се озоват между децата и терористите и да стрелят в движение. Вега, Лоасел, Мактайлър и Пиърс щяха да имат за основна задача да избият обектите в командната зала в замъка, но това щеше да се реши най-накрая, едва след като проникнеха в помещението. Екип едно на Ковингтън щеше да нахлуе нагоре по стълбището от подземието, със задача да спрат всеки терорист, който би се опитал да избяга, и в същото време да прикриват Екип две, ако нещо при щурма им се объркаше.

Старши сержант Прайс и Чавес отново огледаха чертежите, измервайки разстоянията, които трябваше да се покрият, и времето, необходимо за това. Изглеждаше възможно, дори вероятно, че ще се справят. Динг вдигна очи към останалите.

— Някакви забележки?

Нунън се обърна и се вгледа в изображението от фиброоптичното устройство, което беше инсталирал преди малко.

— Изглежда, че стоят главно зад контролните панели. Двама хвърлят по едно око на децата, но не са особено притеснени… логично, те са само деца, не са възрастни, които биха могли да предприемат истинска съпротива… но… достатъчно е само едно от тези копелета да се обърне и да пусне откос и…

— Мдаа. — Динг кимна. Факт, който не можеше нито да се отрече, нито да се избегне. — Е, ще трябва да стреляме бързо. Някакъв начин да ги отвлечем малко?

Белоу се замисли.

— Ако им кажа, че планът е в действие… рисковано е. Ако си помислят, че ги лъжем, могат да започнат да си го изкарват на заложниците, но от друга страна, вероятно Първи ще изпрати двама свои хора в подземието — това е най-вероятният начин да напуснат зоната според мен. Освен това, ако можем да поиграем още малко с наблюдателните камери и да придърпаме някой от тях…

— Да, и ги гръмваме на място — каза Кларк. — Питър?

— Влезем ли им на двайсет метра, после е лесна работа. Плюс това, режем лампите преди да ударим. За да ги объркаме.

— На стълбищата има аварийно осветление — намеси се Майк Денис. — Включва се, когато токът угасне… мамицата му, две такива лампи има и в командния център.

— Къде? — попита Чавес.

— В левия… искам да кажа, североизточния ъгъл, и в югозападния. От обикновените, по две лампи, като автомобилни фарове, работят на батерия.

— Окей, никакви ПНВ-та при влизане, но въпреки това изключваме лампите преди да ударим, просто за отвличане — каза Динг. — Питър?

Майор Ковингтън кимна.

— Би трябвало да подейства.

Кларк наблюдаваше и ги слушаше, принуден да остави преките си подчинени да извършат цялото планиране и обсъждане. За него оставаше правото на коментар, ако допуснеха някаква грешка, каквато до този момент нямаше. Най-много му се искаше просто да вземе една МР-10 и да тръгне със стрелците, но не можеше да го направи. Изруга наум. Командването не носеше такова удовлетворение, както водачеството.

— Ще ни трябва медицински екип, в случай че на някой от лошите му излезе късметът — каза Джон на полковник Нунцио.

— Ами, имаме един, само че е извън парка…

— Доктор Вайлер ще се справи — каза Майк Денис. — Той е учил травматология.

— Окей, като дойде моментът, ще го предупредим да е в готовност. Доктор Белоу, кажи на Първи, че французите са клекнали и че техните приятелчета ще са тук след… Какво мислиш?