Артър Кларк - Одисея в космоса 2061

— Не — каза той бавно. — Не получих никакъв отговор. В края на краищата това може и да е било само сън.

Преди началото на ерата на планетарните проучвания в края на двайсети век много малко учени биха повярвали, че може да съществува живот на един толкова отдалечен от слънцето свят. И все пак от половин милиард години насам скритите морета на Европа изобилстваха с животински форми поне колкото земните.

Преди възпламеняването на Юпитер ледена обвивка предпазваше тези океани от вакуума над тях. В повечето случаи ледът беше дебел няколко километра, но съществуваха и по-тънки пластове, където той се пропукваше и оставяше оголени пространства. Тогава се провеждаше краткотрайна битка между две напълно враждебни стихии, които не влизаха в пряко взаимодействие на никой друг свят в Слънчевата система. Войната между Морето и Космоса неизменно завършваше с една и съща мъртва хватка; изложената на вакуума вода едновременно вреше и замръзваше, възстановявайки ледената броня.

Ако не бе влиянието на близкия Юпитер, моретата на Европа отдавна биха се превърнали в масивни ледени блокове. Гравитацията му непрекъснато мачкаше ядрото на този малък свят; силите, които караха Йо да се гърчи в конвулсии, действаха и тук, макар и с много по-малко ожесточение. Решителната схватка между планетата и сателита предизвикваше непрестанни подводни земетресения и потоци от лава, които се втурваха с изумителна скорост през равнините на морските бездни.

Навсякъде из тези равнини бяха пръснати безброй оазиси, всеки от които се простираше на неколкостотин метра около богати на минерали солени извори, бликащи от недрата на спътника. Натрупвайки своите химикали в една объркана плетеница от тръби и комини, те понякога сътворяваха природни пародии на рушащи се замъци или готически катедрали, от които бликаха черни парливи течности — бавно и ритмично, като че ли тласкани от биенето на някакво могъщо сърце. А както и кръвта, те бяха автентични признаци на живота.

Клокочещите потоци изтласкваха обратно смъртоносния студ, който се спускаше отгоре, и образуваха острови на топлината върху морското дъно. Също толкова важен бе фактът, че те извличаха от недрата на Европа всички химикали, необходими за поддържането на живота. Тук в една среда, която при други обстоятелства би била напълно враждебна, имаше енергия и храна в изобилие. Подобни геотермични извори бяха открити и в океаните на Земята през същото десетилетие, в което човечеството за пръв път бе отправило поглед към сателитите на Галилей.

В тропическите зони близо до изворите живееха десетки хиляди крехки, паякообразни създания, които бяха тукашният еквивалент на растения, макар че почти всички можеха да се движат. Между тях пълзяха чудновати охлюви и червеи, някои от които се хранеха с „растенията“, а други получаваха храната си направо от изобилстващите на минерали води около тях. На по-големи разстояния от източника на топлина — подводния огън, около който се грееха всички тези същества — имаше и по-издръжливи, по-силни организми, които доста приличаха на морски раци и паяци.

Цели армии от биолози биха могли да прекарат няколко човешки живота в изучаване на един-единствен малък оазис. За разлика от земните морета през палеозойската ера, скритите океани на Европа не представляваха стабилна природна среда и затова еволюцията тук се бе развила бързо, създавайки многобройни фантастични форми на живот. Но всички те бяха обречени на смърт по едно или друго време; рано или късно всеки един от тези фонтани на живота отслабваше и пресъхваше, а силите, които го подхранваха, съсредоточаваха вниманието си на друго място. Морските дълбини бяха осеяни с доказателства за тези трагедии — навсякъде имаше гробища, пълни със скелети и покрити с минерални останки, където цели глави са били заличени от книгата на живота.

Имаше огромни раковини с форма на тромпети, по-големи от възрастен човек. Имаше миди с най-различни форми — с две и дори с три черупки. Имаше и спираловидни каменни образувания с диаметър няколко метра, които, изглежда, бяха точният аналог на красивите амонити, така загадъчно изчезнали от земните океани в края на периода Креда.

На много места в морските дълбини горяха огньове, а реки от разтопена лава се носеха десетки километри през подводните долини. Налягането при такава дълбочина бе толкова голямо, че водата, която влизаше във взаимодействие с нажежената магма, не можеше да се превърне в пара и двете течности съжителстваха заедно в едно неспокойно примирие.