Джон Гришам - Камерата

— Дадено. Хайде да се позабавляваме, докато си тук.

— Не съм дошъл за забавление, лельо Лий.

— Казвай ми Лий, става ли?

— Добре. Утре ще се срещна със Сам.

Тя внимателно остави чашата си на масата, после стана и влезе вътре. Върна се с бутилка „Джак Даниълс“ и наля солидна доза в двете чаши. Отпи голяма глътка и се загледа към реката.

— Защо? — попита най-накрая тя.

— А защо не? Защото ми е дядо. Защото ще умре. Защото съм адвокат, а Сам има нужда от помощ.

— Та той дори не те познава.

— Утре ще се запознаем.

— Значи ще му кажеш?

— Да, разбира се. Представяш ли си? Всъщност ще разкрия една дълбока, мрачна, гадна тайна на семейство Кейхол. Какво ще кажеш?

Лий държеше с две ръце чашата си и бавно клатеше глава.

— Той ще умре — промълви тя, без да поглежда към Адам.

— Не още. Но ми е приятно да чуя, че това те интересува.

— Да, интересува ме.

— Нима? Кога го видя за последен път?

— Не започвай отново, Адам. Ти не разбираш.

— Добре. Искрена си. Тогава защо не ми обясниш. Слушам те. Искам да разбера.

— Не можем ли да говорим за нещо друго, скъпи? Не съм готова за този разговор.

— Не.

— Ще го обсъдим по-късно, обещавам ти. Просто точно сега не съм готова. Мислех, че ще поклюкарстваме и ще се посмеем.

— Съжалявам, Лий. Гади ми се от клюки и тайни. Нямам минало, защото баща ми се постара да го заличи. Искам да го узная, Лий. Искам да знам колко лошо е било всъщност.

— Ужасно беше — прошепна Лий сякаш на себе си.

— Добре. Сега съм вече голямо момче. Мога да го понеса. Баща ми ни напусна, преди да се наложи да ми го каже. Боя се, че оставаш само ти.

— Дай ми малко време.

— Няма време. Утре ще бъда очи в очи с него. — Адам отпи голяма глътка и изтри устни с ръкава си. — Преди двайсет и три години „Нюзуик“ писа, че бащата на Сам също е бил клановец. Вярно ли е?

— Да. Дядо ми.

— И още няколко чичовци и братовчеди.

— Цялата проклета пасмина.

— Според „Нюзуик“ в окръг Форд било публична тайна, че Сам Кейхол е застрелял чернокож в началото на петдесетте години и никога не е бил арестуван за това. Не е лежал и един ден в затвора. Вярно ли е?

— Какво значение има това сега, Адам? Случило се е много години, преди да се родиш.

— Значи е истина?

— Да.

— И ти си знаела?

— Видях го.

— Видяла си го! — Адам стисна ужасено очи. Задиша учестено и се отпусна в люлеещия се стол. Вниманието му бе привлечено от сирената на влекач и той го проследи по реката, докато изчезна под моста. Уискито започна да го хваща.

— Хайде да говорим за нещо друго — каза меко Лий.

— Дори когато бях малък — прошепна той, все загледан в реката, — обичах историята. Очарован бях от начина, по който са живели хората преди години — фургоните, златната треска, каубоите и индианците, заселването на Запада. В четвърти клас имаше едно момче, което твърдеше, че прапрадядо му е обирал влакове и е заровил парите в Мексико. Искаше да събере банда и да избяга, за да открие парите. Знаехме, че лъже, но ни беше забавно. Често се питах какви ли са били моите прадеди и помня, че бях много озадачен, защото сякаш нямаше никого.

— Какво казваше Еди по въпроса?

— Казваше ми, че всички са мъртви, освен това семейните истории били празна работа. Всеки път, когато задавах въпроси за семейството, майка ми ме дръпваше настрана и ми заповядваше да престана, защото това можело да го разстрои и отново да изпадне в мрачно настроение, с дни да се затвори в спалнята. По-голямата част от детството си прекарах, ходейки на пръсти заради баща си. Когато пораснах, започнах да разбирам, че той е много странен, много нещастен, но никога не съм си представял, че ще се самоубие.

Тя разклати леда в чашата си и отпи последната глътка.

— Работата е много дълбока, Адам.

— Чакам да ми разкажеш.

Лий взе бавно каната с чая и напълни чашите. Адам наля уиски и на двамата. Минаха няколко минути, докато отпиваха и наблюдаваха движението по крайречния път.

— Била ли си в Отделението за осъдени на смърт? — попита той накрая, все още вперил поглед в светлините по реката.

— Не — отвърна тя едва чуто.

— Той е там вече близо десет години, а ти не си отишла да го видиш нито веднъж?

— Писах му едно писмо, скоро след последния процес. Шест месеца по-късно той ми отговори да не ходя. Не искал да го виждам в Отделението на смъртта. Пратих му още две писма, но той не ми отговори.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Имам голяма вина, Адам, и не ми е никак лесно да говоря за това. Просто ми дай малко време.