Джон Гришам - Камерата

През лятото след дипломирането си в колежа с един негов приятел тръгнаха на обиколка из страната. Спряха в Мемфис и прекараха две вечери с леля Лий. Тя живееше сама в обширен модерен апартамент досами скалите с изглед към реката. Прекараха часове на терасата, само тримата, ядоха домашна пица, пиха бира, наблюдаваха лодките и разговаряха почти за всичко, освен за семейството. Адам бе обладан от мисълта за Юридическия факултет, а Лий го засипваше с въпроси за неговото бъдеще. Беше жизнена, забавна и приказлива — идеалната домакиня и леля. Когато се прегърнаха за довиждане, тя се просълзи и го помоли да я посети отново.

Адам и приятелят му не продължиха към щата Мисисипи. Отправиха се на запад през Тенеси и Смоуки Маунтинс. Един ден според пресмятанията на Адам се оказаха на стотина мили от затвора Парчман и Сам Кейхол. Това бе преди четири години, през лятото на осемдесет и шеста, и той вече бе събрал доста голяма кутия с материали за дядо си. Видеофилмът също бе почти готов.

Разговорът им по телефона снощи бе кратък. Адам каза, че ще живее в Мемфис няколко месеца и че иска да я посети. Лий го покани в апартамента си, същия този апартамент върху скалите — четири спални и прислужница за половин ден. Тя настоя да живее при нея. После той й каза че ще работи в кантората в Мемфис по делото на Сам. На другия край на жицата настъпи мълчание и последва не особено настоятелно предложение все пак да я посети, за да разговарят и за това.

Адам натисна звънеца няколко минути след девет и погледна към черния си сааб с подвижен покрив. Комплексът не беше нищо особено — редица от двайсет апартамента, нагъсто един до друг, с червени плоски покриви. Широка тухлена стена с тежки железни зъбци на върха предпазваше обитателите от опасностите, криещи се в покрайнините на Мемфис. Въоръжен портиер му отвори единствената врата на сградата. Ако не беше изгледът към реката от другата страна, апартаментите нямаше да са нищо особено.

Лий застана на прага и те се разцелуваха.

— Добре дошъл — каза тя, хвърли поглед към паркинга и после заключи вратата след него. — Изморен ли си?

— Всъщност не. Десет часа път е, но аз го взех за дванайсет. Не съм бързал.

— Гладен ли си?

— Не. Хапнах преди няколко часа. — Той я последва вътре, застанаха един срещу друг и се опитаха да измислят най-подходящите думи. Тя наближаваше петдесет и бе доста остаряла през последните четири години. Светлокестенявата й коса бе равномерно посивяла и много по-дълга от преди. Меките й сини очи бяха зачервени и тревожни, заобиколени от множество бръчици. Носеше широка памучна блуза и избелели джинси. Както винаги Лий се владееше отлично.

— Радвам се, че те виждам — усмихна се мило тя.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Да седнем на терасата. — Хвана го за ръка и го поведе към стъклената врата и дървената площадка с кошници папрат и тропически растения, окачени по дървените греди. Реката беше под тях. Седнаха в плетени люлеещи се столове.

— Как е Кармен? — попита тя, докато наливаше чай с лед от керамична кана.

— Добре е. Още учи в колежа в Бъркли. Чуваме се един път седмично. Ходи с едно доста сериозно момче.

— Какво учи сега? Забравила съм.

— Психология. Иска да защити докторат, после може би ще стане учителка. — В чая имаше прекалено много лимон и малко захар. Адам отпиваше бавно. Все още бе задушно и горещо.

— Наближава десет — каза той. — Защо е толкова горещо?

— Добре дошъл в Мемфис, скъпи. Ще се опечем до септември.

— Не бих могъл да издържа.

— Свиква се някак. Пием много чай и не излизаме навън. Как е майка ти?

— Все още е в Портланд. Новият й съпруг направи цяло състояние от търговия с дървен материал. Виждал съм го веднъж. Може би е на шейсет и пет, но изглежда на седемдесет. Тя е на четирийсет и седем, а изглежда на четирийсет. Хубава двойка са. Непрекъснато пътуват — Сейнт Барц, южна Франция, Милано, навсякъде, където ходят богаташите. Тя е много щастлива. Децата й са големи. Еди е мъртъв. Миналото е грижливо скътано настрана. А и има много пари. Животът й е доста подреден.

— Много си жесток.

— Напротив. Тя всъщност не иска да се мотая около нея, тъй като болезнено й напомням за баща ми и за неговото нещастно семейство.

— Майка ти те обича, Адам.

— Боже, колко ми е приятно да го чуя! Откъде си толкова сигурна?

— Просто знам.

— Не подозирах, че вие с мама сте толкова близки.

— Не сме. Спокойно, Адам. Отпусни се.

— Извинявай. Пренапрегнат съм, това е всичко. Имам нужда от по-силно питие.