Джон Гришам - Камерата

Потекоха по бузите, стигнаха до брадичката и тя ги изтри с пръсти.

— Извинявай — каза той и се извърна. Голям кораб се движеше по реката на север. — Извинявай, Лий.

След двайсет и три години той най-сетне се връщаше в щата, в който се бе родил. Не се чувстваше кой знае колко добре и въпреки че не се страхуваше от нищо, караше предпазливо с петдесет и пет мили в час, без да задминава никого. Пътят се стесни и зави из гладка равнина в делтата на Мисисипи. В продължение на една миля крайпътният насип се издигаше отдясно и най-накрая изчезна. Мина през Уолс, първото селище по шосе 61, и продължи на юг.

По време на задълбочените си разследвания той бе наумил, че по този път в продължение на десетилетия са пътували бедни чернокожи от делтата на север към Мемфис и Сейнт Луис, Чикаго и Детройт, за да търсят работа и прилични жилища. Именно тук, в тези градове и ферми, в порутените ниски къщи, прашни магазини и пъстри барове покрай шосе 61, се беше родил блусът, за да се разпространи после на север. Тази музика беше намерила естественото си място в Мемфис, където се беше смесила с църковните песни и кънтри мелодиите, а всичко това заедно бе родило рокендрола. Той слушаше стара касетка на Мъди Уотърс, когато влезе в злополучния окръг Тъника, известен като най-бедния в страната.

Музиката не го успокои. Бе отказал закуската у Лий с извинението, че не е гладен, но всъщност в стомаха му имаше буца, която растеше с всяка измината миля.

На север от града ширналите се поля стигаха до хоризонта. Соята и памукът бяха до колене. Малка армия от зелени и червени трактори с плугове зад тях кръстосваха безкрайните спретнати редици от листна маса. Въпреки че още нямаше девет, вече бе горещо. Земята беше суха и след всяка бразда се виеха облаци прах. От време на време се появяваше хеликоптер, спускаше се акробатично почти до земята и пръскаше пестициди, а после се стрелваше нагоре. Движението бе натоварено и бавно, понякога почти спираше, когато чудовищен тежкотоварен камион преминаваше по средата на пътя, сякаш шосето е пусто.

Адам не бързаше. Не го очакваха преди десет, а и нямаше да има никакво значение, ако закъснееше.

В Кларксдейл той излезе от шосе 61 и се отправи на югоизток по 49-о, през малките селища Матсън, Дъблин и Тътуайлър, през други поля със соя. Мина покрай памукови вършачки, които не работеха, но явно чакаха жетвата. После покрай редици бедни къщурки и мръсни Фургони, които, неясно защо, бяха съвсем близо до шосето. Рядко зърваше по някоя хубава къща, винаги в Далечината, винаги всред величествени дъбове и брястове, обикновено с ограден басейн от едната страна. Нямаше съмнение кой е собственикът на полята.

Пътен знак съобщаваше, че щатският затвор е на пет мили, и Адам инстинктивно намали скоростта. Миг по-късно той се натъкна на голям трактор, който нехайно ръмжеше по пътя, и предпочете да го следва, без да го задминава. Шофьорът, възрастен мъж с мръсно кепе, му направи знак да го задмине. Адам му махна в отговор и продължи след него с двайсет мили в час. Не се виждаха други коли. От време на време парче кал отхвръкваше от задните гуми на трактора и се приземяваше на сантиметри от сааба. Той намали скоростта още повече. Шофьорът се извърна назад и отново махна на Адам. Устните му се движеха, а лицето му бе сърдито, сякаш това бе неговото шосе и му беше неприятно, че някакви идиоти карат след трактора му. Адам се усмихна и махна отново, но продължи отзад.

След няколко минути зърна затвора. Покрай пътя не се виждаха никакви високи огради с железни вериги, нито блестяща бодлива тел срещу бягства. Нямаше наблюдателни кули с въоръжена охрана, нито групи затворници, викащи по преминаващите. Адам видя входа отдясно и надписа ЩАТСКИ ЗАТВОР НА МИСИСИПИ над него. До входа имаше няколко постройки, обърнати към шосето и очевидно неохранявани.

Адам отново махна на шофьора на трактора и свърна в отбивката. Пое дълбоко въздух и огледа входа. Една жена в униформа излезе от караулката под арката и го загледа. Адам я приближи бавно и свали прозореца.

— Добро утро — каза тя. На колана й висеше пистолет, а в ръката си държеше папка. От караулката го наблюдаваше друг надзирател. — Какво желаете?

— Адвокат съм и дойдох да видя един клиент, осъден на смърт — рече тихо Адам, съзнавайки колко писклив и нервен е гласът му. Спокойно, повтаряше си той.

— Нямаме осъден на смърт, сър.

— Моля?

— Тук няма отделение за осъдени на смърт. Има една група в строгия тъмничен затвор, но и там няма да намерите осъдени на смърт.