Джон Гришам - Камерата

Е. Гарнър Гудман реши да се намеси. Той сключи ръце върху масата и погледна сърдито Роузен.

— Репутацията на фирмата ли? — попита той. — Нима действително си мислиш, че ни смятат за някакви зле платени социални работници, посветили се в помощ на хората?

— А защо не за монахини? — добави услужливо Уайкоф, усмихвайки се подигравателно.

— Как ще навреди това на нашата фирмена репутация? — попита Гудман.

На Роузен никога не му бе минавало през ум, че може да отстъпи.

— Много просто, Гарнър. Ние не изпращаме новаците да се занимават с осъдени на смърт. Можем да ги малтретираме, да ги съсипваме, изисквайки да работят по двайсет часа на ден, но не ги пращаме на бой, преди да са готови за това. Знаеш колко трудни са тези дела. Ами нали ти написа книга за тях, дявол да го вземе. Как можеш да очакваш, че мистър Хол ще успее?

— Ще контролирам всички негови, действия — отвърна Гудман.

— Той наистина е много добър — намеси се отново Уайкоф. — Знаеш ли, Даниъл, знае наизуст цялото дело.

— Ще свърши работа — каза Гудман. — Повярвай ми, Даниъл, имал съм достатъчно много подобни случаи. Ще го държа под око.

— И аз ще отделя време, за да му помогна — добави Уайкоф. — Дори ще отида дотам, ако се наложи.

Гудман трепна и се втренчи в Уайкоф.

— Ти! Безвъзмездно?

— Разбира се. И аз имам съвест.

Адам не обърна внимание на шегата и продължи да гледа втренчено Даниъл Роузен. Искаше му се да извика: „Хайде, уволни ме! Давай, мистър Роузен, прекрати договора, за да мога да ида да погреба дядо си и после да продължа да живея по някакъв начин,“

— А ако го екзекутират? — Въпросът на Роузен бе отправен към Гудман.

— И преди сме губили, Даниъл, много добре го знаеш.

— Три пъти, откакто се занимавам с безвъзмездна защита.

— Какви са шансовете му?

— Съвсем слаби. В момента е жив само но силата на отлагането, осигурено му от Пети областен съд. Но то ще бъде отменено всеки момент и ще бъде определена нова дата за екзекуцията. Вероятно в края на лятото.

— Значи скоро.

— Да. Занимаваме се с обжалванията му вече седем години, но те се изчерпаха.

— Как стана така, че от всички осъдени на смърт трябваше да защитаваме точно този негодник? — попита Роузен.

— Историята е много дълга и едва ли е уместно сега да се занимаваме с нея.

Роузен се правеше, че води сериозни бележки.

— Дори и за миг не смятате, че ще запазите това в тайна, нали?

— Може би.

— Глупости, може би. Точно преди да го убият, ще направят от него знаменитост. Средствата за масова информация ще се нахвърлят като глутница вълци. Ще ви разкрият, мистър Хол.

— Е, и?

— Ами ще осигурите богат материал за пресата.

Представяте ли си заглавията във вестниците — „Изчезналият внук се завръща, за да спаси дядо си“.

— Зарежи тая работа, Даниъл — рече Гудман.

Но той продължи.

— Пресата ще се рови до дупка, разбирате ли, мистър Хол? Ще ви изядат с парцалите и ще пишат за това колко ненормално е цялото ви семейство.

— Но ние обичаме пресата, нали, мистър Роузен? — попита хладно Адам. — Ние сме адвокати, които се явяват в съда. И се предполага, че трябва да работим пред камери. Вие никога…

— Добре казано — прекъсна го Гудман. — Даниъл, не е необходимо да съветваш този млад човек да не обръща внимание на пресата. Можем да разкажем сумати истории за някои от твоите трикове.

— Да, моля те, Даниъл, поучавай момчето за всичко друго, но зарежи тия глупости с пресата — ухили се злобно Уайкоф. — Недей точно ти.

За миг Роузен, изглежда, се смути. Адам го наблюдаваше внимателно.

— На мен самия доста ми харесва този сценарий — каза Гудман, като си играеше с папийонката и разглеждаше рафтовете с книги зад Роузен. — Всъщност ще има доста за писане. Може да се окаже много полезно за нас, нещастните адвокати, които се занимаваме с безплатна защита. Само си помисли! Този младеж тук се бори зверски да спаси доста известен убиец, осъден на смърт. И той е наш адвокат, от фирмата „Кравиц и Бейн“. Със сигурност ще се изпишат тонове хартия и в това няма нищо лошо.

— Идеята е чудесна, ако питате мен — добави Уайкоф, а миниатюрният телефон избръмча някъде дълбоко в джоба му. Той го залепи за ухото си и се извърна настрана.

— Ами какво ще стане, ако той не успее? Няма ли да ни навреди? — попита Роузен.

— Предполага се, че Сам трябва да умре, нали? Именно за това е и в Отделението за осъдени на смърт — обясни Гудман.

Уайкоф спря да мънка и пъхна телефона обратно в Джоба си.