Джон Гришам - Камерата

— Добро утро — каза Ларамор, след като затвори телефона.

Гудман кимна учтиво и каза:

— Благодаря ви, че насрочихте заседанието. Не очаквахме, че губернаторът ще се съгласи. След изявлението му в сряда.

— Той е подложен на голям натиск. А и всички ние. Клиентът ви желае ли да говори за съучастника си?

— Не. По този въпрос няма промяна.

Ларамор прокара пръсти през сплъстената си коса и недоумяващо поклати глава.

— Тогава какъв е смисълът на това заседание? Губернаторът няма да отстъпи по този въпрос, мистър Гудман.

— Обработваме Сам. Убеждаваме го. Нека да проведем заседанието в понеделник. Може би Сам ще промени решението си.

Телефонът иззвъня и Ларамор сърдито грабна слушалката.

— Не, не е кабинетът на губернатора. Кой се обажда? — Той надраска някакво име и телефонен номер. — Тук е правният отдел на губернатора. — Затвори очи и поклати глава. — Да, да, сигурен съм, че сте гласували за губернатора. — Послуша още малко. — Благодаря ви, мистър Хърт. Ще предам на губернатора за вашето обаждане. Да, благодаря.

Постави обратно слушалката.

— Значи мистър Джилбърт Хърт от Дъмъс, Мисисипи е против екзекуцията — каза той, втренчил смаян поглед в телефона. — Линиите прегряха.

— Много обаждания, а? — попита Гудман съчувствено.

— Няма да повярвате колко са много.

— За или против?

— Бих казал, че са петдесет на петдесет — каза Ларамор. Отново вдигна телефона и набра номера на мистър Джилбърт Хърт от Дъмъс, Мисисипи. Нямаше никой. — Странно — каза той и отново затвори. — Човекът току-що ми се обади, остави истински номер, а сега не отговаря.

— Вероятно веднага е излязъл. Опитайте отново по-късно. — Гудман се надяваше, че по-късно няма да има време. През първия час от проучването на пазара вчера Гудман бе променил малко метода. Бе инструктирал хората от екипа си да проверяват първо телефонните номера, за да се уверят, че на отсрещната страна на жицата няма никой. Това щеше да попречи на някой любопитен като Ларамор да позвъни и да открие действителния притежател на номера, който сигурно щеше да одобри смъртното наказание. Новата стратегия забавяше малко проучването на пазара, но така Гудман се чувстваше по-сигурен.

— Работя върху процедурата на заседанието — каза Ларамор. — За всеки случай. Може би ще го проведем в залата в края на коридора.

— Закрито ли ще бъде?

— Не. Това представлява ли някакъв проблем?

— Остават ни четири дни, мистър Ларамор. Всичко вече е проблем. Но решението принадлежи на губернатора. Благодарни сме, че се съгласи да го проведе.

— Имам телефоните ви. И вие се обаждайте.

— Няма да напускам Джаксън, докато всичко не приключи.

Те набързо се ръкуваха и Гудман излезе. Седна на стълбите долу и половин час наблюдава как клановците се събират и привличат любопитните минувачи.

Въпреки че като млад бе носил бяла роба и остро върха качулка, сега Дони Кейхол стоеше на разстояние от клановците, които кръстосваха по затревената ивица близо до входа на Парчман. Охраната бе подсилена, войници наблюдаваха демонстрантите. Близо до навеса, под който се бяха събрали клановците, имаше и малка група скинхеди в кафяви ризи. Те държаха плакати, с които настояваха за освобождаването на Сам Кейхол.

Дони погледа спектакъла, сетне последва указанията на охраната и паркира до шосето. Провериха името му в караулката и няколко минути по-късно дойде да го вземе затворническото микробусче. Брат му се намираше в Парчман от девет години и Дони се стараеше да го посещава поне веднъж в годината. Последното посещение обаче, за негов срам, бе преди две години. Дони Кейхол бе на шейсет и една, най-малкият от четиримата братя Кейхол. Всички те бяха последвали баща си и се бяха присъединили към Клана в юношеска възраст. Решението бе взето лесно, без много мислене, тъй като цялото семейство го желаеше. По-късно той постъпи в армията, участва във войната в Корея и пътува из целия свят. Междувременно изгуби интерес към робите, качулките, горящите кръстове. Напусна Мисисипи през шейсет и първа и започна работа в една мебелна компания в Северна Каролина. Сега живееше в Дъръм.

От девет години насам всеки месец той изпращаше на Сам кашонче с цигари и малко пари. Беше му писал няколко пъти, но той, както и Сам, не обичаше да пише писма. В Дъръм малцина знаеха, че има брат, осъден на смърт.

След като го претърсиха, го въведоха в предната канцелария. Доведоха Сам няколко минути по-късно и ги оставиха сами. Дони го прегръща дълго и когато го пусна, очите и на двамата бяха насълзени. Бяха почти с еднакъв ръст и телосложение, но Сам изглеждаше двайсет години по-стар. Той седна на ръба на бюрото, а Дони си взе един стол.