Джон Гришам - Клиентът

— А, аз и без това вече трябва да си вървя.

— Млъквай. Газовете си знаят работата. Двамата с тебе сме пътници, малчо. Пътници.

Роуми отпусна пистолета на седалката. Двигателят тихо бучеше. Марк стрелна очи към кръглата дупчица в стъклото, от която се разбягваха безброй тънки пукнатини, после се вгледа в червендалестото лице и подпухналите клепачи. Още едно тихо сумтене, похъркване… и главата окончателно клюмна напред.

Унасяше се! Марк внимателно следеше как масивният гръден кош на Роуми се надига и спада равномерно. Стотици пъти бе виждал бившия си баща в това състояние.

Марк дълбоко си пое дъх. Копчето на вратата щеше да изщрака. А пистолетът лежеше прекалено близо до ръката на Роуми. Момчето усети, че стомахът му се свива на топка и краката му изтръпват.

Откъм червендалестото лице долетя гръмко, задавено хъркане и Марк разбра, че сега е единственият му шанс. Бавно, безкрайно бавно протегна треперещи пръсти към копчето на вратата.

Очите на Рики бяха пресъхнали, устата също, но джинсите му бяха подгизнали. Криеше се в плътната сянка на дървото, далече от храстите и високата трева зад колата. Вече пет минути откакто бе дръпнал маркуча. Пет минути от изстрела. Но знаеше, че брат му е жив, защото преди малко се бе прокраднал петнайсет метра настрани, за да види как зад стъклото на огромната кола потрепват кичури руса коса. Тогава престана да плаче и започна да се моли.

Измъчен от тревога за брат си, той пропълзя обратно към пъна и тъкмо докато залягаше зад него, дясната врата изведнъж се отвори и Марк изхвръкна навън.

В мига, когато откъм клюмналата глава на Роуми долетя ново изхъркване, Марк блъсна пистолета с лявата си ръка, а с дясната дръпна кончето. После завъртя дръжката, стовари рамо върху вратата и се изтъркаля навън.

Приземи се на четири крака и без да подбира път, пролази слепешком напред, вкопчвайки пръсти в бурените. После побягна приведен и след секунди се озова под дървото, където го чакаше онемелият от ужас Рики. Марк сиря и погледна назад, очаквайки да види как адвокатът се препъва подир него с пистолет в ръка. Но колата не даваше признаци на живот. Само двигателят бучеше ритмично. Маркучът лежеше йод ауспуха. За пръв път от цяла минута насам Марк си пое дъх и бавно погледна към Рики.

— Аз го издърпах — обясни с изтънял гласец задъханият малчуган.

Марк кимна мълчаливо. Изведнъж се почувства невероятно спокоен. До колата имаше двайсетина метра и ако Роуми изскочеше навън, двамата можеха за миг да изчезнат в шубраците. А храстите и плътната сянка на дървото бяха сигурно прикритие в случай, че онзи реши да ги гръмне.

— Страх ме е, Марк — прошепна Рики с все тъй тъничко гласче. Ръцете му се тресяха. — Хайде да си вървим.

Марк напрегнато се взираше в колата.

— Чакай малко.

— Хайде, Марк. Да си вървим.

— Казах да чакаш.

Рики се озърна към колата.

— Умря ли?

— Не ми се вярва.

Значи лошият човек с пистолета беше жив, а брат му явно вече не се страхуваше и замисляше нещо. Рики отстъпи назад.

— Аз тръгвам — измънка той. — Искам у дома.

Марк не помръдваше. Само спокойно въздъхна и продължи да наблюдава колата.

— Една секунда — каза той, без да поглежда към Рики. В гласа му отново звучаха властни нотки.

Рики млъкна и се приведе напред, опирайки длани върху коленете на мокрите джинси. Вгледа се в брат си и леко поклати глава, когато Марк измъкна цигара от джоба на ризата си, без да изпуска колата от поглед. Запали я, смукна дълбоко и пусна струйка дим към клоните над тях. В този момент Рики забеляза подутината.

— Какво ти е на окото?

Марк изведнъж си спомни. Леко разтърка окото си, после опипа подутината върху челото.

— Изядох два шамара.

— Зле изглежда.

— Нищо ми няма. Знаеш ли какво ще направя? — запита Марк и продължи, без да дочака отговор: — Ще се промъкна дотам и ще пъхна маркуча в ауспуха. Тъй му се пада на гадния тип.

— Ти си по-смахнат и от него. Шегуваш се, нали, Марк?

Марк спокойно пусна облаче дим. Внезапно лявата врата се отвори с трясък и Роуми тромаво изскочи навън, размахвайки пистолета. Бръщолевейки, той се люшна към задницата на колата и отново откри маркуча да се валя сред тревата. Отметна глава и избълва срещу небето порой от ругатни.

Марк приклекна и дръпна Рики до себе си. Роуми се завъртя и огледа дърветата около поляната. Отново изруга, после се разплака. От косата му капеше пот, мокрото черно сако лепнеше по тялото му. С ридания, бръщолевене и крясъци по посока към дърветата той тежко пристъпи зад колата.