Джон Гришам - Клиентът

— Защо правите това?

— Защото искам да умра — спокойно обясни мъжът.

— Защо? — отново запита момчето, гледайки мъничката, съвършено кръгла дупчица в стъклото.

— Ами вие, дечурлигата, защо все задавате въпроси?

— Защото сме малки — отвърна Марк и едва чу собствения си глас. — Защо искате да умрете?

— Слушай, малчо, след пет минути ще умрем, нали така? Само двамката, мой човек. Отиваме да видим вълшебника. — Непознатият отпи солидна глътка от почти изпразненото шише. — Усещам газовете, малчо. Ти усещаш ли ги? Най-после.

През пропуканото стъкло Марк зърна в страничното огледало как тревата се люшна. Фигурката на Рики се мярна за миг и изчезна в храстите под дървото. Марк затвори очи и отправи безмълвна молитва към Бога.

— Право да ти кажа, малчо, радвам се, че си тук. Никой не иска да умира сам. Как ти е името?

— Марк.

— Марк чий?

— Марк Суей. — Ако говореше непрестанно, може би лудият нямаше да скочи. — А вашето как е?

— Джероум. Но можеш да ми викаш Роуми. Тъй ме наричат приятелите, пък ние двамката вече сме си свои хора, нали? А сега край на въпросите, разбрахме ли се?

— Защо искаш да умреш, Роуми?

— Край на въпросите, казах. Усещаш ли газовете, Марк?

— Не знам.

— Скоро ще ги усетиш. Кажи си молитвата, додето е време. — Роуми безгрижно се отпусна на седалката и облегна назад шишкавата си глава. — Остават около пет минути, Марк, нямаш ли някакво последно желание?

Бутилката беше в дясната му ръка, пистолетът в лявата.

— Да, искам да знам защо нравиш това — рече Марк, като се озърташе към огледалото с надеждата отново да зърне братчето си. Предпазливо вдъхна през носа, но не усети мирис на изгорели газове. Навярно Рики бе махнал маркуча.

— Защото съм луд, разбираш ли, просто един смахнат адвокат. Побъркаха ме, Марк. На колко си години?

— На единайсет.

— Пил ли си уиски?

— Не — искрено отвърна Марк.

Изведнъж шишето изникна пред лицето му и той го пое.

— Удари едно — каза Роуми, без да отваря очи.

Марк се помъчи да разчете етикета, но лявото му око вече съвсем се беше затворило, а ушите му пищяха от гърмежа и не можеше да се съсредоточи. Той остави шишето до себе си и Роуми го вдигна, без да каже дума.

— Умираме, Марк — промърмори дебелият мъж тихо, сякаш си говореше сам. — Сигурно не е лесно, когато си само на единайсет, обаче няма как. Ще си кажеш ли последната дума, хлапенце?

Марк си повтаряше, че Рики е свършил каквото трябва, че маркучът вече е безвреден, че новият му приятел Роуми е смахнат и пиян, значи сега трябваше да мисли и да говори, за да се спаси. Въздухът беше чист. Той си пое дъх и реши, че ще се справи.

— От какво си полудял?

След кратко обмисляне Роуми реши, че въпросът е забавен. Той изсумтя и дори тихичко се изкиска.

— Ааа, номерът е страхотен. Направо велик. Вече от няколко седмици знам нещо, което не знае никой на света освен моя клиент, а той, между нас казано, е същинска отрепка. Разбираш ли, Марк, ние, адвокатите, често узнаваме най-различни тайни и нямаме право да ги разкрием никому. Строго поверително, както се казва. Няма начин да споменем какво е станало с парите, кой с кого спи или къде е заровен трупът, схващаш ли? — Дълбоко си пое дъх и издиша с огромно удоволствие. След това се отпусна още по-удобно, без да отваря очи. Показалецът му се сви около спусъка. — Извинявай, че трябваше да те ударя.

Марк здраво стисна клепачи, но не се случи нищо.

— На колко години си, Марк?

— На единайсет.

— Вярно бе, каза ми. На единайсет. Пък аз съм на четирийсет и четири. И двамата сме твърде млади за умирачка, нали, Марк?

— Така си е.

— Ама никой не ни пита, мой човек. Усещаш ли газовете?

— Усещам.

— Моят клиент очисти един човек, после скри трупа, а сега иска и мене да очисти. Това е цялата история. От нея се побърках. Ха-ха! Страхотно, Марк. Великолепно. Сега, буквално секунди преди да се зареем в отвъдното, аз, довереният адвокат, мога да ти разкрия къде е трупът. Да, трупът, Марк, най-знаменитият изчезнал труп на нашето време. Невероятно. Най-сетне мога да го разкрия! — Очите му се разтвориха и впиха пламтящ поглед в лицето на момчето. — Адска смехория, Марк!

Марк не виждаше нищо смешно. Озърна се към огледалцето, после към блокировката на вратата, от която го деляха само две педи. Дръжката беше още по-близо.

Роуми отново се отпусна и затвори очи, сякаш полагаше усилия да задреме.

— Съжалявам, малчо, наистина съжалявам, но както вече казах, радвам се, че си тук.