Джон Гришам - Клиентът

Никой нямаше да страда за него. Мисълта би трябвало да е болезнена, но адвокатът изпитваше странно спокойствие от разбирането, че не ще наскърби никого. На целия този свят единствено майка му бе изпитвала обич към него, но тя от години лежеше в гроба. От първия си провален брак имаше дете — дъщеря, която не бе виждал вече единайсет години, но доколкото знаеше, хлапачката се бе свързала с някаква секта и бе превъртяла досущ като майка си.

Щяха да го погребат скромно. Сигурно щеше да има само няколко колеги от бранша и може би един-двама съдии — облечени в еднакви черни костюми, тия типове щяха да си шушукат важно, докато звуците на органа огласят почти празната църква. Никой нямаше да пролее сълзи. Адвокатите щяха да си поглеждат тайно часовниците, а някакъв неизвестен свещеник щеше набързо да претупа стандартното погребално слово, каквото се полага за човек, който не е стъпвал в църква.

Лесно и просто — щеше да мине за десетина минути, без много-много суетня. В бележката на таблото беше уточнил, че моли да бъде кремиран.

— Туй-то — тихичко рече той, посягайки отново към шишето. Докато преглъщаше с вирната глава, очите му срещнаха огледалото. Бурените зад колата шаваха.

Рики видя движението още преди Марк да го бе чул. Сякаш ритната с крак, вратата внезапно отхвръкна и дебелият червендалест мъж се втурна през бурените, като ръмжеше яростно. Рики застина от ужас и се подмокри.

Когато чу вратата, Марк тъкмо посягаше към задната броня. За секунда той спря като вкаменен, запита се дали да не пропълзи под колата и тъкмо това колебание го погуби. Докато се опитваше да скочи и да побегне, кракът му се подхлъзна и непознатият го сграбчи за косата.

— Хей, ти! Ситно копеле! — изрева мъжът и с всичка сила тръсна момчето върху багажника. — Копеле ситно!

Марк се сгърчи и взе да рита, но шишкавата ръка го зашлеви през лицето. По инерция ритна още веднъж и си спечели нова плесница.

Пламналото, обезумяло лице висеше само на сантиметри от него. Очите бяха зачервени и влажни. От носа и брадата капеха лиги.

— Копеле ситно — изръмжа мъжът през зъби.

След като момчето прекрати всякакви опити за съпротива и покорно остана да лежи върху багажника, адвокатът натъпка маркуча в ауспуха, после сграбчи Марк за яката и го помъкна през плевелите към отворената лява врата. Тласна хлапето върху черната кожена седалка и го натика навътре.

Марк се вкопчи в дръжката на отсрещната врата и отчаяно затърси къде е блокировката, но в това време непознатият се тръшна до него. Той захлопна вратата и кресна:

— Не пипай!

Заповедта бе придружена от жестока плесница с опакото на ръката по лявото око.

Марк изкрещя от болка, хвана се за очите и замаяно се прегъна напред. Сега вече плачеше. Носът го болеше адски, а устата — още повече. Виеше му се свят. Усещаше вкус на кръв. Чуваше как мъжът до него бръщолеви и хълца. Долавяше мирис на уиски и с дясното око виждаше коленете на мръсните си джинси. Лявото вече се подуваше. Всичко изглеждаше размазано.

Дебелият адвокат пак навири шишето и впи поглед в Марк, който трепереше като лист.

— Престани да ревеш — изръмжа той.

Марк облиза устни и преглътна кръвта. Разтри подутината над окото и се помъчи да диша дълбоко, продължавайки да се взира в джинсите си. Непознатият пак му кресна да не реве и момчето опита да се подчини.

Двигателят работеше на празен ход. Колата беше грамадна, тежка и тиха, но Марк отчетливо чуваше как нейде далече отпред машината бучи едва доловимо. Бавно завъртя глава и се вгледа в маркуча, който се провираше през прозорчето зад шофьора като разгневена змия, готова да нападне от засада. Дебелият мъж се разсмя.

— Мисля, че ще трябва да умрем заедно — заяви внезапно той съвършено спокойно.

Лявото око на Марк продължаваше да се подува.

Момчето завъртя рамене и се втренчи в мъжа, който отблизо изглеждаше огромен. Имаше топчесто лице и рошава брада, а кръвясалите му очи горяха като очите на демон сред мрак. Марк отново се разплака.

— Моля ви се, пуснете ме — едва избъбри той с разтреперани устни.

Шофьорът вирна шишето и отпи солидна глътка. После се навъси и млясна.

— Съжалявам, малкия. Що ти трябваше да се правиш на хитър, да си пъхаш сополивия нос в чужди работи, а? Е, като е тъй, май ще трябва да умрем заедно. Нали? Само двамката, мой човек. Потегляме към страната Ла-ла-ландия. Да видим вълшебника. Приятни сънища, малчо.

Марк подуши въздуха, сетне забеляза пистолета на седалката помежду им. Бързо извърна глава, после пак погледна оръжието, докато мъжът отпиваше поредната глътка от шишето.