Джон Гришам - Клиентът

— Млъквай — изръмжа той през зъби.

— Страх ме е.

— Добре де. Само стой и не мърдай. Чу ли? Не мърдай. И стига си циврил.

Марк пак застана на четири крака и се приготви повторно да пролази през буренаците към колата.

— Що не го оставиш да си умре, бе Марк? — тихо изхлипа Рики.

Марк му хвърли яростен поглед през рамо и се прокрадна към автомобила, чийто двигател продължаваше да бучи. Толкова бавно и предпазливо пълзеше по собствената си диря от леко утъпкана трева, че след като избърса очи, дори братчето му едва го забелязваше. А Рики напрегнато се взираше в колата, очаквайки всеки миг вратата рязко да се отвори и лудият да изхвръкне навън, за да види сметката на Марк. Беше приклекнал на пръсти като спринтьор, готов за летящ старт и бягство през гората. Видя как Марк изникна от тревата под задната броня, подпря се на стопа и бавно издърпа маркуча от ауспуха. Сухата трева тихичко изпращя, бурените се полюшнаха и Марк отново се озова до него — потен, задъхан, ала със странна усмивка на лицето.

Двамата клечаха под храста като скакалци и се взираха в колата.

— Ами ако пак излезе? — запита Рики. — Ами ако ни види?

— Не може да ни види. Но ако тръгне насам, просто бягай след мен. Додето се усети, вече ще сме офейкали.

— Защо стоим още?

Марк го изгледа свирепо.

— Опитвам се да му спася живота, разбра ли? Може пък, като види, че номерът не става, да реши да изчака или нещо такова. Защо не разбираш от дума?

— Понеже оня е луд. Щом себе си е готов да очисти, ще претрепе и нас. Защо и ти не разбереш от дума?

Марк отчаяно — тръсна глава и в този момент вратата отново се люшна. Като ръмжеше и си мърмореше нещо, мъжът излезе и тежко запристъпва през сухата трева към задницата на колата. Сграбчи края на маркуча, хвърли му изпепеляващ поглед, носле бавно огледа цялата поляна. Дишаше тежко и се потеше. Когато очите му се спряха върху дърветата, двете момчета залепнаха за земята. Сетне човекът сведе поглед и изведнъж застина, сякаш бе разбрал всичко. За момент той коленичи да огледа утъпканата трева зад колата, но веднага след това напъха маркуча в ауспуха и изтича към вратата. Изглежда, не се интересуваше дали някой го наблюдава иззад дърветата. Просто искаше да умре час по-скоро.

Двете глави едновременно се надигнаха иззад храста, но само на няколко сантиметра. Минута-две момчетата просто наблюдаваха. Рики беше готов да побегне, но Марк обмисляше положението.

— Да се махаме, Марк, моля те — жално изрече Рики. — Оня без малко щеше да ни види. Ами ако има пистолет например?

— Ако имаше пистолет, щеше да се гръмне.

Рики прехапа устна и очите му пак се навлажниха. Никога не бе печелил спор с брат си, а днес пък съвсем нямаше шансове.

Мина още минута и Марк взе да се върти неспокойно.

— Слушай, ще опитам още веднъж. Ако и тогава не се откаже, изчезваме. Обещавам. Навит ли си?

Рики кимна неохотно. Брат му се просна по корем и запълзя сантиметър по сантиметър през високите бурени. Рики избърса с мръсно юмруче сълзите от бузата си.

Ноздрите на адвоката потрепнаха и се разшириха от дълбокото вдишване. Той бавно изпусна въздуха и зарея поглед напред през стъклото, опитвайки се да разбере дали безценният смъртоносен газ вече е проникнал в кръвта му, за да започне своето действие. На седалката до него лежеше зареден пистолет. В ръката си стискаше полупразна бутилка „Джак Даниълс“. Отпи глътка бърбън, завинти капачката и сложи шишето до пистолета. После отново вдъхна дълбоко и затвори очи, за да усети по-добре идването на смъртта. Дали просто щеше да задреме? Или щеше да боли, да пари и да му обърне червата наопаки, преди да го довърши? Бележката беше на таблото пред волана, близо до шишенцето с хапчета.

Той се разплака и измуча нещо несвързано, молейки се всичко да свърши по-бързо (хайде, по дяволите!), преди да е изгубил надежда и да е посегнал към пистолета. Беше страхливец, но решителност не му липсваше и предпочиташе да се замае и да умре от собственото си дишане, отколкото да лапне цевта.

Преглътна уискито и тихо изсъска, докато парливата течност слизаше надолу. Да, най-сетне започваше да го хваща. Скоро всичко щеше да свърши — при тая мисъл мъжът се усмихна на отражението си в огледалцето, защото вече го унасяше и смъртта наближаваше, тъй че в крайна сметка значи не беше чак толкова страхлив. Кураж трябва за тая работа.

Бръщолевейки през сълзи, той развинти капачката на шишето за една последна глътка. От лакомия едва не се задави и алкохолът потече на струйки по брадата му.