Джон Гришам: Клиентът

— Седи си кротко — прошепна Марк.

Останаха да седят неподвижно. Над заобленото било на хълмчето изпълзя черният лъскав силует на грамаден линкълн и бавно се спусна към тях. Бурените по пътя опираха в предната броня. Марк пусна цигарата на земята и я настъпи с крак. Рики побърза да стори същото.

Когато наближи полянката, колата съвсем забави ход и направи плавен завой, закачайки провисналите клони. После спря, обърната към пътя. Момчетата бяха точно зад нея, тъй че шофьорът не можеше да ги види. Марк лекичко се смъкна от пъна и пропълзя през бурените към храсталака край полянката. Рики го последва. Сега се намираха на десетина метра от задницата на линкълна. Вгледаха се внимателно. Номерата бяха от щата Луизиана.

— Какво прави тоя? — прошепна Рики.

Марк надникна през клонките.

— Шшшт!

Беше чувал, че понякога тукашните младежи идвали в горичката да пушат марихуана и да се срещат с момичета, но тази кола явно не принадлежеше на младеж. Двигателят замлъкна и около минута не се случи нищо.

После вратата се отвори, шофьорът излезе сред бурените и хвърли поглед наоколо. Беше нисък, тантурест мъж с черен костюм. По шишкавата му кръгла глава нямаше нито косъм освен двата зализани кичура над ушите и рядката прошарена брадица. Като залиташе и се препъваше, той мина зад колата, задрънка с ключовете и най-сетне успя да отвори багажника. Извади градинарски маркуч, надяна го на ауспуха и пъхна другия край през леко открехнатото прозорче на задната лява врата. После затвори багажника, огледа се, сякаш очакваше да види наблюдатели, и пак хлътна в колата.

Двигателят заработи.

— Уха! — тихичко възкликна Марк, гледайки колата с ококорени очи.

— Какво прави тоя? — отново запита Рики.

— Иска да се очисти.

За да вижда по-добре, Рики понадигна глава.

— Не те разбирам, Марк.

— Приведи се. Нали виждаш маркуча? Газовете от ауспуха влизат в колата и ще го задушат.

— Значи е самоубиец?

— Точно така. В един филм гледах как някакъв образ го правеше по същия начин.

Двамата приведоха глави напред и се вторачиха през вейките в маркуча, провиснал между прозореца и ауспуха. Двигателят бучеше равномерно.

— Защо иска да се самоубие? — запита Рики.

— Откъде да знам? Трябва обаче да направим нещо.

— Аха, да си плюем на петите.

— Не. Кротувай малко.

— Отивам си, Марк. Ти ако щеш, гледай го как умира, но аз се махам.

Марк сграбчи брат си за рамото и го притисна надолу. И двамата бяха мокри от пот, а Рики едва дишаше. Слънцето се скри зад облак.

— Колко време му трябва? — запита Рики с треперещ гласец.

— Не много. — Марк пусна братчето си и се надигна на четири крака. — Ти стой тук, разбрано? Ако мръднеш, голяма тупаница те чака.

— Какво ще правиш, Марк?

— Трай си и не шуквай. Сериозно ти говоря.

Марк почти прилепи до земята мършавото си телце и запълзя на лакти и колене към колата. Сухите буренаци бяха високи над половин метър. Знаеше, че онзи човек не може да го види, но се боеше от мърдането на тревите. Малко преди да достигне колата, спря за миг, после пролази по корем, докато се озова под сянката на багажника. Пресегна се, предпазливо издърпа маркуча от ауспуха и го пусна на земята. Върна се назад малко по-бързо и след няколко секунди клечеше до Рики сред гъсталака под клоните на дървото, очаквайки напрегнато да се случи нещо. Знаеше, че ако стане напечено, могат да хукнат покрай дървото и да изчезнат надолу по пътеката, преди тоя тромчо да може да ги спипа.

Зачакаха. Минаха пет минути, които им се сториха цял час.

— Как мислиш, дали е умрял? — немощно прошепна Рики с пресъхнало гърло.

— Знам ли?

Изведнъж вратата се отвори и човекът излезе навън. Както хлипаше и бръщолевеше, той се запрепъва към задницата на колата, видя падналия маркуч и с яростни ругатни го върна на място. Отпи уиски от шишето, което държеше, озърна се объркано към дърветата и пак хлътна в колата. Момчетата го чуха как избоботи нещо, докато затръшваше вратата.

Ужасени, двамата продължиха да гледат.

— Тоя съвсем е превъртял — безпомощно промърмори Марк.

— Дай да бягаме — предложи Рики.

— Не можем! Ако се самоубие и разберат, че сме знаели, ще си имаме големи неприятности.

Готов да побегне, Рики надигна глава.

— Значи няма да кажем на никой. Идвай, Марк!

Марк отново го сграбчи за рамото и го натисна.

— Трай! Няма да си тръгнем, додето не реша!

Рики стисна очи с всичка сила и се разплака. Без да откъсва очи от колата, Марк възмутено тръсна глава. С тия по-малки братя човек само ядове бере.