Джон Гришам - Наследници

— Да, сър — отвърна учтиво Рей, като търсеше подкрепа.

— Добър човек беше — заяви Хейни, като мина зад арестанта и отключи белезниците му.

Рей разтърка китките си и погледна помощник-шерифа Конуей, който усилено попълваше формуляри и си придаваше важност.

— Шофиране с превишена скорост и притежание на оръжие без разрешително.

— Да не смяташ да го затваряш, а? — рече Хейни на Елмър доста грубо, сякаш вече случая поемаше той, а не помощник-шерифът.

— Точно това ще направя — озъби се Елмър и напрежението моментално се усили.

— Може ли да се обадя на Хари Рекс Вонър? — помоли Рей.

Хейни кимна нехайно към телефона на стената, докато гледаше яростно Елмър. Очевидно ги свързваше някаква доста неприятна история.

— Затворът ми е пълен — заяви Хейни.

— Все така казваш.

Рей бързо набра домашния номер на Хари Рекс. Минаваше три сутринта и той знаеше, че няма да му се зарадват особено. Настоящата мисис Вонър вдигна на третото позвъняване. Рей се извини и помоли да говори с Хари Рекс.

— Няма го — отвърна тя.

Трябва да е в града, помисли си Рей. Нали седя с него на верандата само преди шест часа.

— Може ли да попитам къде е?

До него Хейни и Елмър бяха стигнали, кажи-речи, до крясъци.

— В къщата на семейство Атли — отвърна бавно тя.

— Не, той си тръгна оттам преди няколко часа. Аз бях с него.

— Току-що се обадиха. Къщата гори.

С Хейни на задната седалка профучаха през площада с включени полицейски светлини и сирена. Пламъците се виждаха на две пресечки от Кленова градина.

— Господ да ни е на помощ — обади се Хейни.

Малко неща можеха да развълнуват Клантън като един хубав пожар. Двете налични пожарни коли в града бяха дошли. Десетки доброволци тичаха насам-натам и сякаш всички крещяха. Съседите се събираха на отсрещния тротоар.

Пламъците вече обхващаха покрива. Рей прескочи един маркуч, направи няколко крачки по моравата и усети специфичния мирис на бензин.

Все пак се оказа, че любовното гнездо на Хари Рекс не е толкова лошо място за спане. То представляваше дълга тясна стая, потънала в прах и паяжини, с една-единствена крушка по средата на сводестия таван. Единственият прозорец беше изрисуван някъде през миналия век и гледаше към площада. Леглото беше старинна мебел от ковано желязо без чаршафи и одеяла. Рей се опитваше да не мисли какви ги е вършил Хари Рекс върху същия този дюшек. Вместо това си представи старата къща в Кленова градина и славния начин, по който тя премина в историята. Когато покривът рухна, половин Клантън се беше събрал. Рей седеше сам на един нисък клон на явора от отсрещната страна на улицата, скрит от всички, и напразно се опитваше да извика в паметта си свидни спомени за едно чудесно детство, каквото просто не бе преживял. Когато пламъците заизскачаха от всички прозорци, той не си помисли за парите, нито за бюрото на съдията, нито за останалата от майка му маса в трапезарията, а само за стария генерал Форест, който го пронизваше с гневния си поглед.

Спа три часа и още в осем се събуди. Температурата се покачваше бързо в тази бърлога на греха, а освен това се чуваше приближаването на тежки стъпки.

Хари Рекс отвори широко вратата и щракна лампата.

— Ставай, престъпнико — изръмжа той. — Затворът те чака.

Рей спусна крака на пода.

— Избягах си честно и почтено. — Бе изгубил Елмър и Хейни в тълпата и просто си бе тръгнал с Хари Рекс.

— Ти ли им разреши да претърсят колата ти?

— Да.

— Много тъпа грешка. Що за адвокат си? — Хари Рекс свали от стената един дървен сгъваем стол и седна до леглото.

— Нямаше нищо за криене.

— Много си глупав, да знаеш. Те претърсиха колата и не намериха нищо.

— Така и очаквах.

— Нито дрехи, нито сак, нито багаж, нито четка за зъби, нито някакво доказателство, че просто напускаш града и си отиваш вкъщи, както гласи официалната ти версия.

— Не съм подпалил къщата, Хари Рекс.

— Е, затова пък си идеалният заподозрян. Бягаш посред нощ без дрехи, без нищо, като дявол от тамян. Съседката ти, старата мисис Ларимор, те вижда да летиш по улицата с идиотската си кола, а десет минути по-късно идва пожарната. Най-тъпият полицай в щата те хваща да вдигаш сто и шейсет километра в час, за да се измъкнеш по-бързо. Защитавай се.

— Не съм подпалвал нищо.

— Защо си тръгна в два и трийсет?

— Някой хвърли тухла през прозореца на трапезарията. Изплаших се.

— Имал си оръжие.

— Не исках да го използвам. Предпочитам да избягам, отколкото да застрелям някого.