Джон Гришам - Наследници

— Може би утре.

— Обади ми се — каза адвокатът, прозя се отново и слезе по стълбите.

Рей видя как фаровете му се изгубиха надолу по улицата. Изведнъж отново бе напълно сам. Първият шум долетя от храстите в края на двора. Може би ставаше дума за старо куче или дебнеща котка, но колкото и безобидно да беше, Рей се изплаши и избяга в къщата.

Нападението започна малко след два сутринта, в най-дълбоката нощ, когато сънят е най-тежък, а реакциите — най-бавни. Рей беше обърнал гръб на света, макар светските неволи да мъчеха уморения му ум. Лежеше на един дюшек в салона с револвер до ръката си. Трите найлонови чувала пари бяха до импровизираното му легло.

Започна се с тухла, хвърлена през прозореца. Ударът разтърси старата къща и посипа стъкло и мазилка по масата в трапезарията и прясно излъсканите дървени подове. Времето и посоката бяха добре подбрани от човек, който не се шегуваше и вероятно и друг път бе правил това. Рей се изправи с драскане като ранен уличен котарак и замалко не се застреля сам, докато търсеше оръжието. Хукна приведен през салона, улучи ключа на лампата и видя тухлата да лежи зловещо на пода до шкафа за порцелан.

Замете мазилката и стъклата с едно одеяло и внимателно вдигна тухлата — нова, червена, с остри ръбове. Към нея с два ластика бе прикрепена бележка. Рей свали ластиците, докато гледаше счупения прозорец. Ръцете му трепереха толкова силно, че не успяваше да прочете бележката. Преглътна, опита се да диша и да се съсредоточи върху изписаното на ръка предупреждение.

То гласеше просто: „Върни парите там, където ги намери, и незабавно напусни къщата.“ Ръката му кървеше, порязана на парченце стъкло. С тази ръка трябваше да стреля, ако изобщо беше способен на подобно нещо. Ужасен се запита как ще се защити. Приклекна в сенките на трапезарията и се опита да диша нормално и да разсъждава трезво.

Внезапно телефонът иззвъня и Рей отново подскочи като ужилен. След втория сигнал се дотътри в кухнята, където бледата лампа над печката му помогна да види телефона.

— Ало! — изръмжа в слушалката той.

— Върни парите и напусни къщата — изрече спокоен, но строг глас, който никога не бе чувал. За миг му се стори, че усеща лек акцент от крайбрежието.

— Веднага! Преди да си пострадал.

Искаше да изкрещи: „Не!“, „Стига!“ или „Кой си ти?“. Но нерешителността му го разколеба и линията прекъсна. Рей седна на пода и с гръб към хладилника бързо пресметна вариантите си за действие, колкото и мижави да бяха.

Можеше да се обади в полицията — да се поразмърда и да скрие парите, да натъпче чувалите под някое легло, да скрие бележката, но не и тухлата, и да се държи така, сякаш някакви вандали са нападнали старата къща без никаква видима причина. Полицаят щеше да обиколи с фенерче и да поостане час-два, но все в някакъв момент щеше да си тръгне.

Братята Прийст обаче нямаше да се откажат така лесно. Те се бяха лепнали за него. Можеше да се покрият за малко, но нямаше да си тръгнат. Освен това бяха далеч по-сръчни от нощното дежурство в Клантън. И много по-мотивирани.

Можеше да звънне на Хари Рекс — да го събуди, да му каже, че е спешно, да го извика в къщата и да му разкаже всичко. Рей копнееше да поговори с някого. Колко пъти му се искаше да се разбере с Хари Рекс? Можеха да разделят парите, да ги включат в завещанието или да идат в Тюнайка и цяла година да хвърлят зарове.

Но защо да излага на опасност и него? Три милиона бяха достатъчно пари, за да провокират повече от едно убийство.

Рей имаше оръжие. Защо да не се защити? Можеше да отблъсне нападателите. Щом влязат през вратата, той щеше да стреля по тях. Гърмежите щяха да разбудят съседите и целият град щеше да дойде.

Но пък му стигаше само един куршум, един добре насочен изстрел, който никога нямаше да види и вероятно щеше да почувства само за миг-два. Освен това беше сам срещу хора, които бяха много по-опитни стрелци от професор Рей Атли. Вече беше решил, че не иска да умре. Животът беше твърде хубав. Там, у дома, във Вирджиния.

Точно когато сърдечният му ритъм се нормализира, а пулсът му се успокои, още една тухла влетя през прозорчето над кухненската мивка. Рей подскочи, изкрещя и изпусна револвера си, а после го ритна, докато тичаше към салона. На четири крака замъкна трите чувала пари в кабинета на съдията. Дръпна дивана по-далеч от рафтовете и започна да хвърля купищата банкноти обратно в шкафа, където за пръв път бе намерил тази злощастна плячка. Потеше се, ругаеше и очакваше нова тухла или може би първия картечен откос. Когато всичко бе натъпкано обратно в скривалището, Рей грабна оръжието и отключи входната врата. Хукна към колата си, запали, даде газ през моравата и избяга.