Джон Гришам - Наследници

Беше невредим, а в момента нищо друго не го интересуваше.

На север от Клантън земята се спускаше към езерото Чатула и в продължение на три километра пътят беше прав и равен. Известно само като Дъното, това място открай време привличаше нощни любители на високите скорости, пияници, хулигани и въобще луди глави. Най-близката му среща със смъртта досега беше в гимназията, когато се оказа на задната седалка на претъпкан понтиак файърбърд, шофиран от пияния Боби Лий Уест, който се състезаваше с камарото на още по-насвяткания Дъг Теринг. И двете коли префучаха през Дъното със сто и шейсет километра в час. Рей се беше отървал, но Боби Лий загина година по-късно, когато неговият файърбърд изхвърча от пътя и се удари в дърво.

Сега стигна равното място на Дъното и натисна педала на газта докрай. Беше два и половина сутринта и сто на сто всички спяха.

Елмър Конуей наистина бе заспал, но един голям комар го бе ухапал по челото и го бе събудил. Видя фарове на бързо приближаваща кола и включи радара. Успя да спре малката чуждестранна приумица едва след шест километра, когато вече се беше ядосал.

Рей направи грешката да отвори вратата си и да излезе, което не влизаше в плановете на Елмър.

— Не мърдай, задник такъв! — извика полицаят над дулото на служебния си револвер, който, както бързо осъзна Рей, бе насочен към челото му.

— Спокойно, спокойно — отвърна той и вдигна високо ръце.

— Дръпни се от колата — изръмжа Елмър и посочи с револвера в посока към осевата линия.

— Няма проблеми, сър, само се успокойте — каза Рей и се дръпна встрани.

— Как се казваш?

— Рей Атли, синът на съдия Атли. Бихте ли свалили този револвер, моля ви?

Елмър смъкна дулото няколко сантиметра, така че евентуалният куршум би ударил Рей в корема, а не в главата.

— Номерът ти е от Вирджиния — каза той.

— Защото живея в Шарлотсвил.

— Натам ли си тръгнал?

— Да, сър.

— Защо си се разбързал толкова?

— Не знам, просто…

— Засякох те да вдигаш сто петдесет и шест.

— Много съжалявам.

— Съжаляваш друг път. Караш с превишена скорост, това е. — Елмър направи крачка към него. Рей бе забравил за раната на ръката си и не бе забелязал тази на крака си. Елмър извади фенерче и огледа тялото му от три метра разстояние. — Защо кървиш?

Добър въпрос, но в този момент, застанал посред тъмната магистрала с насочено в лицето си фенерче, Рей не се сещаше за подходящ отговор. Истината би отнела цял час, пък и полицаят нямаше да му повярва. Една лъжа само щеше да влоши положението.

— Не знам — измърмори той.

— Какво има в колата? — попита Елмър.

— Нищо.

— Да бе.

Елмър сложи белезници на Рей и го настани на задната седалка на патрулната си кола, кафява импала с прах по калниците и без капаци на джантите и най-различни антени по задната броня. Рей го гледаше как обикаля аудито и наднича вътре. Когато свърши, Елмър се качи на предната седалка и каза, без да се обръща:

— За какво ти е револверът?

— За самоотбрана.

— Имаш ли разрешително?

— Не.

Елмър се обади на диспечера и докладва подробно за последния спрян нарушител. Завърши със „сега ще го докарам“, като че ставаше въпрос за един от десетте най-издирвани престъпници в щата.

— Ами колата ми? — попита Рей, когато обърнаха.

— Ще изпратя влекач.

Елмър пусна полицейските светлини и полетя със сто и трийсет километра в час.

— Може ли да се обадя на адвоката си?

— Не.

— Хайде стига. Това е само пътнотранспортно нарушение. Адвокатът ми може да ме чака пред затвора, да плати гаранцията и след един час отново да съм на пътя.

— Кой ти е адвокат?

— Хари Рекс Вонър.

Елмър изсумтя, а вратът му се изду.

— Тоя мръсник беше адвокат на жена ми. Всичко ми взеха след развода.

Като чу това, Рей се облегна назад и затвори очи.

Докато Елмър го водеше по тротоара, Рей си спомни, че е влизал в затвора на окръг Форд два пъти. И в двата случая беше носил документи на безотговорни бащи, които не бяха плащали издръжка от години и съдия Атли ги беше изпратил зад решетките. Хейни Моук, възглупавият надзирател с твърде широка за него униформа, още седеше зад бюрото и четеше детективски списания. Освен това служеше за диспечер на нощната смяна, така че знаеше за простъпките на Рей.

— Синът на съдия Атли, а? — каза Хейни с крива усмивка. Главата му беше асиметрична, а очите му бяха на различна височина, така че не беше лесно да го гледаш в лицето, докато говореше.