Джон Гришам - Невинният (Убийство и несправедливост в един малък град)

После времето за посещения свърши и повикаха най-близките.

Три години по-рано известната фотографка Тарин Саймън обикаляше страната и интервюираше освободени от затвора за книгата, която подготвяше. Тогава тя снима Рон и Денис и подготви кратък материал за техния случай. После помоли и двамата да напишат или да кажат по няколко думи, които да добави към снимките им.

Рон заяви следното:

Надявам се да не отида нито в рая, нито в ада. Иска ми се просто да заспя, никога да не се събудя и никога да не сънувам кошмари. „Вечен отдих“, както пише на надгробните камъни — ето това искам. Защото не искам да се изправя в деня на Страшния съд. Не искам никой никога повече да ме съди. Когато бях осъден на смърт, се питах защо съм роден, кому е нужно това? Бях толкова отчаян, че едва не проклех мама и татко, че са ме довели на тази земя. Ако трябваше пак да изтърпя всичко, нямаше да се родя.

Но когато се изправи пред самото лице на смъртта, Рон леко ревизира позицията си. Все пак много държеше да прекара вечността в рая.

На 4 декември Анет, Рене и близките им се събраха около леглото му за последен път, за да се сбогуват.

Три дни по-късно в погребалния дом „Хейхърст“ беше проведена заупокойната служба. Пасторът на Рон, Тед Хийстън, помоли присъстващите да кажат по няколко думи във „възхвала“ на живота на покойника. Чарлс Стори, свещеникът на Рон от затвора, припомни няколко случки от „Макалистьр“. Марк Барет произнесе вълнуваща реч за приятелството им. Черил Пайлът прочете писмо, изпратено от Бари Шек, който не можа да дойде, защото се бореше да измъкне от затвора двама други осъдени на смърт.

Ковчегът беше отворен, вътре лежеше блед, посивял старец. В ковчега бяха наредени бейзболното му яке, ръкавицата и бухалката, а отстрани беше подпряна китарата му.

Музиката включваше два класически химна: „Ще отлетя“ и „Освободи ме“. Рон ги беше научил още като дете и ги беше пял през целия си живот: на детски лагери, на погребението на майка си, когато беше окован с белезници, в крилото на осъдените на смърт в най-тежкия си период и в къщата на Анет, когато го освободиха. Бяха ритмични, жизнени песни, които караха хората да си тактуват и да се усмихват.

Службата беше тъжна естествено, но освен това носеше и дух на облекчение. Един трагичен живот беше завършил и човекът беше отишъл на по-добро място. Точно затова се беше молил Рони. Най-сетне беше свободен.

По-късно следобед опечалените се върнаха в Ейда за погребението. Събра се внушителна тълпа от приятели на семейството. За да не обиди близките на Деби Картър, Анет уреди да погребат брат й в друго гробище.

Беше студен, ветровит ден. Седми декември 2004 г., точно двайсет и две години, след като за последен път бяха видели Деби жива.

Ковчегът беше носен от няколко мъже, сред които бяха Брус Либа и Денис Фриц. След няколко последни думи от местния свещеник, молитва и още малко сълзи присъстващите казаха последно сбогом на Рон.

На надгробния му камък бяха гравирани следните думи:

РОНАЛД КИЙТ УИЛЯМСЪН

Роден на 3 февруари 1953 г.

Починал на 4 декември 2004 г.

Издържал безброй изпитания

Несправедливо осъден през 1988 г,

Оправдан на 15 април 1999 г.

Два дни след погребението на Рон Уилямсън разлиствах „Ню Йорк Таймс“ и видях некролога му. Заглавието — „Роналд Уилямсън, освободен от отделението на смъртниците, умира на 51 години“ — беше вълнуващо и само по себе си, но дългият некролог, написан от Джим Дуайър, подсказваше за много по-дълга и интересна история. Имаше и впечатляваща снимка на Рон в съдебната зала в деня на оправдаването му — малко объркан, но видимо облекчен и дори мъничко самодоволен.

Някак си бях пропуснал новината за освобождаването му през 1999 г. Всъщност дотогава не бях чувал за Рон Уилямсън или Денис Фриц.

Прочетох некролога втори път. Дори в най-творческите си периоди не бях успявал да измисля толкова многопластова история като тази на Рон. А както скоро щях да разбера, некрологът едва-едва се докосваше до повърхността. Само няколко часа по-късно вече разговарях по телефона със сестрите му Анет и Рене и изведнъж в мен се роди идеята за тази книга.

Никога не бях писал документален материал — толкова много се забавлявам с романите — и нямах никаква представа в какво се забърквам.

Проучването и написването на историята погълнаха следващите осемнайсет месеца от живота ми. Работата много пъти ме отведе в Ейда, в съдебната зала, затвора и кафенетата в града, в старото и в новото крило за осъдени на смърт в „Макалистър“, в градчето Ашър, където два часа седях на стадиона и си говорих за бейзбол с Мърл Боуен, в офиса на „Проект Невинност“ в Ню Йорк, в едно кафене в Семиноул, където обядвах със съдия Франк Сий, на стадиона на „Янкис“, в затвора в Лексингтьн, където прекарах доста време с Томи Уорд, както и в Норман — базовия ми лагер, където с часове обсъждах историята с Марк Барет. Запознах се с Денис Фриц в Канзас Сити, с Анет и Рене в Тълса и когато успях да убедя Грег Уилхойт да се прибере от Калифорния, отидохме на посещение в „Биг Мак“, където той за пръв път след петнайсет години видя старата си килия.