Джон Гришам - Присъдата

Казиното гъмжеше от народ. Някога Дерик бе играл зарове с по-големия си брат, който служеше в армията. Сега масите го привличаха като магнит. Погледа малко, после реши да устои на изкушението и да отиде при Ейнджъл. На барчето срещу рулетката спря за още една бира. Наоколо печелеха и губеха цели състояния. Пари при пари отиват. Днес му беше щастлив ден.

Той пристъпи към масата с жетоните, обмени хиляда долара и с наслада усети уважението към солидния клиент. Крупието огледа новичките банкноти и се усмихна почтително. До масата като по магия изникна руса сервитьорка и Дерик си поръча бира.

Заложи на едро — по на едро, отколкото белите наоколо.! Първата купчинка жетони изчезна за четвърт час и той без колебание обмени още хиляда долара.

Скоро хвръкна и втората хилядарка, после му потръгна и спечели хиляда и осемстотин долара за пет минути. Купи още жетони. Поръчваше бира след бира. Русата взе да флиртува. Крупието го попита дали не иска да стане почетен член на казиното.

Вече бе загубил представа колко пари му остават. Вадеше ги от джобовете си, после връщаше част от тях. Купи още жетони. След час вече бе останал само с шест хиляди долара и отчаяно искаше да престане. Но все някога трябвате да му потръгне. Веднъж му бе провървяло; пак щеше да му излезе късметът. Реши да залага все така на едро и щом си върне парите, да спре. След още една бира премина на уиски.

Не вървеше. По някое време отскочи до тоалетната, заключи се в същата кабинка и измъкна смачканите банкноти от джобовете си. Доплака му се — бяха останали само седем хиляди. Но щеше да си ги върне. Щеше да опита на друга маса. И с по-различни залози. А ако, не дай си боже, останеше само с пет хиляди, незабавно щеше да зареже всичко и да хукне навън. В никакъв случай не би си позволил да загуби последните пет хиляди.

Мина край една пустееща рулетка и без сам да знае защо, заложи петстотин долара на червено. Крупието завъртя, топчето спря на червено и Дерик спечели петстотин долара. Остави всичко на червено и спечели още веднъж. Без колебание заложи двете хиляди долара и му провървя за трети пореден път. Четири бона за по-малко от пет минути. Той седна в барчето, поръча си бира и погледа малко бокс по телевизията. Почувства се щастлив, че има в джобовете си почти единайсет хиляди долара.

Времето за посещения бе отминало, но трябваше на всяка цена да говори с Ейнджъл. Решително тръгна между редиците игрални автомати, като гледаше да е по-настрани от масите. Крачеше бързо с надеждата да стигне до изхода, преди да е размислил и да се върне обратно. Успя.

Сякаш само минута, след като потегли по шосето, Дерик зьрна зад себе си синя лампа. Отзад се бе лепнала полицейска кола с мигащи фарове. За беля не си носеше нито дьвка, нито ментови бонбони. Спря, излезе от колата и зачака полицая, който пристъпи до него и веднага надуши мириса на алкохол.

— Пили ли сте? — запита той.

— О, нали знаете, една-две бири в казиното.

Полицаят светна с фенерче право в очите на Дерик, после го накара да върви по права линия и да докосне носа си с пръст. Личеше, че е пиян. После му сложи белезници и го откара в ареста. Алкохолната проба показа осемнайсет на хиляда.

Доста го разпитваха за парите, натъпкани по джобове му. Обяснението звучеше смислено — имал късмет в казиното. Нямаше обаче работа. Живееше при брат си. Нямаше и полицейско досие. Полицаят описа парите и личните вещи, после заключи всичко в касата.

На пода в килията хъркаха двама пияници. Дерик седна на горното легло. Сега телефонът не би му помогнал, защото не можеше да позвъни направо на Ейнджъл. Пияните шофьори задължително оставаха поне пет часа зад решетките. На всяка цена трябваше да се свърже с Ейнджъл, преди да е тръгнала към съда.

Телефонът събуди Суонсън в три и половина през нощта. Гласът отсреща беше провлачен, глух и замаян, но явно принадлежеше на Бевърли Монк.

— Добре дошъл в Ню Йорк — високо изрече тя, после се разкиска като луда. Личеше си, че е доста пияна.

— Къде си? — запита Суонсън. — Нося парите.

— По-късно — каза тя. Отнякъде долитаха сърдити мъжки гласове. Усилиха музиката. — По-късно ще свършим тая работа.

— Информацията ми трябва спешно.

— А пък на мен ми трябват парите.

— Чудесно. Казвай къде и кога.

— Че откъде да знам? — отвърна тя и наруга някого до себе си.

Суонсън вкопчи пръсти в слушалката.

— Бевърли, чуй ме. Помниш ли онова малко кафене, където се срещнахме предния път?