Джон Гришам - Време да убиваш

От години Етъл и Джон Уилбанкс бяха много близки.

Всъщност тя имаше по-малък син, който много приличаше на Лусиен Бедното момче прекарваше повечето време по разни домове за бавноразвиващи се. Лусиен на шега говореше за него като за малоумния си брат. След самолетната катастрофа малоумният брат се появи в Клантън и заразправя наляво и надясно, че е незаконен син на Джон Уилбанкс. Етъл се чувстваше унизена, но не бе в състояние да го възпре. В Клантън избухна скандал. В качеството си на юридически съветник на малоумния брат кантората на Съливан заведе иск за част от наследството. Лусиен побесня. В последвалото дело Лусиен ожесточено защитаваше своята чест, гордост и семейно име. Ожесточено защитаваше и бащиното наследство, на което двамата със сестра му бяха единствените наследници. На делото съдебните заседатели отбелязаха смайващата прилика между Лусиен и сина на Етъл, който бе няколко години по-млад. Стратегически настаниха малоумния брат точно до Лусиен. Адвокатите на Съливан го бяха инструктирали да ходи, да говори, да седи и изобщо да прави всичко като Лусиен. Дори го облякоха като него. Етъл и съпругът й отрекоха момчето да има нещо общо със семейство Уилбанкс, но съдът бе на друго мнение. Решиха, че е наследник на Джон Уилбанкс и му отредиха една трета от имотите. Лусиен наруга съда и зашлеви бедното момче. Извлякоха го от съдебната зала, както крещеше истерично, и го тикнаха в затвора. Решението на съда бе анулирано и делото прекратено след обжалването, но Лусиен се страхуваше от нов иск, ако Етъл променеше някога становището си. Така мисис Туити остана в кантората „Уилбанкс“.

Лусиен бе доволен, че фирмата се разпадна. Никога не бе имал намерение да се занимава с право като предните си. Искаше да бъде адвокат по криминални дела, а клиентелата на старата кантора включваше само корпорации и фирми. Искаше делата за изнасилвания, убийства, малтретиране на деца — отвратителните случаи, с които никой да не желаеше да се заеме. Мечтаеше да бъде адвокат, защитаващ гражданските права и свободи. От всичко Лусиен жадуваше най-вече да бъде радикал, пламенен защитник в непопулярни дела и процеси, които приковават всеобщото внимание.

Пусна си брада, разведе се, отрече се от църквата си, продаде своя дял от кънтри клуба, записа се в Националната асоциация за защита на цветнокожите и Американския съвет за граждански права, оттегли се от управителния съвет на банката — с една дума, стана бич за Клантън. Даде под съд училищата заради сегрегацията, губернатора — заради затвора, градската управа — защото отказваше да павира улиците в негърския квартал, банката — понеже нямаше чернокожи касиери, щата — заради смъртното наказание, фабриките — тъй като не признаваха профсъюзните сдружения. Води и спечели много криминални дела, и не само в окръга Форд. Името му се разчу и си създаде многобройна клиентела сред чернокожите, белите бедняци и няколко профсъюза в Северен Мисисипи. Паднаха му няколко доходни дела за телесна повреда и непредумишлено убийство. Получи много добри възнаграждения. Кантората, състояща се от него и Етъл, печелеше повече от всякога. Лусиен нямаше нужда от тези пари. Родил се бе в охолство и никога не мислеше за тях. Етъл водеше счетоводството.

Правото стана негов живот. Нямаше семейство и се превърна в работохолик. По петнайсет часа на ден, седем дена в седмицата Лусиен работеше със страстно настървение. Нямаше други интереси освен алкохола. В края на шейсетте години забеляза, че най-силно го влече марката „Джак Даниълс“. В началото на седемдесетте беше вече пияница, а когато през седемдесет и осма нае Джейк, беше се превърнал в закоравял алкохолик. Но никога не допускаше алкохолът да му пречи в работата; научи се едновременно да пие и да работи. Беше непрекъснато на градус и точно в това състояние бе опасен адвокат. Самонадеян и сприхав по природа, той ставаше направо страшен, когато пиеше. По време на дело се нахвърляше върху адвокатите на противниковата страна, нападаше съдията, ругаеше свидетелите, после се извиняваше на съдебните заседатели. Не почиташе никого и не можеше да бъде сплашен. Страхуваха се от него, защото бе в състояние да каже и направи всичко. Хората пристъпваха на пръсти около него. Той го знаеше и това му харесваше. Ставаше все по-ексцентричен. Колкото повече пиеше, толкова по-своенравно постъпваше, след което хората започваха още повече да го одумват, а той — още повече да пие.