Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Какво да направя?

— Включете аварийния предавател на камиона.

Нощният управител погледна контролната кутия в отсрещния край на помещението. Подобно на много бронирани коли, всички камиони на банката бяха снабдени със сателитно проследяващо устройство, което можеше да се задейства от банката дистанционно. Управителят бе използвал системата само веднъж, след отвличане, и тя беше сработила безупречно — бе засякла камиона и автоматично беше пратила координатите на властите. Тази нощ обаче управителят имаше впечатлението, че президентът се надява на малко повече предпазливост.

— Нали знаете, че ако включа системата, сателитът, който задейства предавателя, в същото време ще осведоми властите, че имаме проблем.

Верне помълча няколко секунди.

— Да, знам. Нищо, направете го. Камион номер три. Ще почакам. Трябва ми точното местонахождение на камиона още щом го научите.

— Веднага.

След тридесет секунди на четиридесет километра оттам се включи един малък предавател, скрит под шасито на бронирания камион.

Движеха се по лъкатушната, засадена от двете страни с тополи алея към замъка. Софи усещаше, че мускулите й вече се отпускат. Изпитваше облекчение, че вече не са на магистралата, и в момента не се сещаше за по-безопасно място от това частно имение, собственост на добродушен чужденец.

Завиха по кръглата отбивка и отдясно се появи Шато Вилет. Триетажната, дълга най-малко шестдесет метра сграда имаше сива каменна фасада, осветена от прожектори, и рязко контрастираше на безупречно оформените градини и гладките езера.

Прозорците на двореца тъкмо започваха един по един да светват. Вместо да се насочи към входа, Лангдън спря на паркинга, скрит сред вечнозелените храсти.

— Не искам да рискувам да забележат камиона от шосето — поясни той. — Нито Лий да се чуди защо сме дошли с очукан брониран камион.

Софи кимна.

— Какво ще правим с криптекса? Определено не бива да го оставяме тук, но ако го види, сър Лий сигурно ще се поинтересува какво е това.

— Не се безпокой — отвърна Лангдън, слезе от колата и си съблече сакото. Уви с него ковчежето и го понесе на ръце като бебе.

Софи го изгледа със съмнение.

— Много фино.

— Тибинг никога не отваря вратата лично. Предпочита да се появи тържествено. Ще намеря къде да го оставя преди да се срещнем с него. — Робърт замълча за миг. — Всъщност сигурно трябва да те предупредя за нещо. Сър Лий има чувство за хумор, което хората често намират за малко… странно.

Софи се съмняваше, че тази нощ нещо може да й се стори странно.

Алеята до главния вход бе настлана с павета и водеше до врата от резбован дъб и череша с месингово чукало, голямо колкото грейпфрут. Преди младата жена да успее да почука, вратата се отвори. На прага застана елегантен иконом, който в движение дооправяше бялата си вратовръзка и смокинг. Изглеждаше петдесетинагодишен, имаше фино лице и строго изражение, което не оставяше съмнение, че не се радва на присъствието им.

— Сър Лий скоро ще слезе — със силен френски акцент съобщи той. — В момента се облича. Предпочита да не посреща гостите си по нощница. Може ли да взема сакото ви? — Икономът намръщено погледна вързопа в ръцете на Лангдън.

— Благодаря, няма нужда.

— Както желаете. Насам, моля.

Французинът ги поведе през разкошно мраморно фоайе към изящна дневна, меко осветена от викториански лампи с висящи пискюли. Някак царствено миришеше на тютюн от лула, чай, шери и каменна сграда. Между две лъскави ризници до отсрещната стена имаше грубо изсечена камина, достатъчно голяма, за да изпекат вътре вол. Икономът отиде при камината, приклекна и драсна клечка кибрит. Подпалките, наредени между дъбовите дънери, запращяха.

Мъжът се изправи и изпъна сакото си.

— Господарят ви моли да се чувствате като у дома си. — И с тези думи излезе и остави Лангдън и Софи сами.

Софи се чудеше на коя от антиките край камината да седне — на ренесансовия кадифен диван, на люлеещия се стол или на един от двата каменни стола, които сякаш бяха донесени от византийски храм.

Лангдън разви криптекса, отиде при дивана и пъхна дървеното сандъче под него. После изтупа сакото си, облече го, приглади реверите, усмихна се на Софи и седна точно върху скритото съкровище.

„Нека е диванът“ — помисли си тя и се настани до него.

Докато се взираше в огъня и се наслаждаваше на топлината, Софи имаше усещането, че дядо й би харесал тази стая. По тъмната дървена ламперия висяха творби на стари майстори, в една от които разпозна Пусен, най-любимия художник на дядо й след Леонардо. От плочата над камината бдеше алабастров бюст на Изида.