Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Капитан Фаш слезе от самолета на „Бигин Хил“ и смаяно изслуша разказа на капитана от кентската полиция за случилото се в хангара на Тибинг.

— Лично претърсих самолета и вътре нямаше никого — заяви англичанинът. — И трябва да прибавя, че ако сър Лий предяви обвинения срещу мен за…

— Разпитахте ли пилота?

— Не, разбира се. Той е французин и нашата юрисдикция изисква…

— Заведете ме при самолета.

Когато стигнаха в хангара, на Фаш му трябваха само шестдесет секунди, за да открие едно странно кърваво петно на настилката до мястото, където бе стояла лимузината. „Сила.“ Капитанът отиде при самолета и силно почука по корпуса.

— Аз съм капитан Фаш от френската криминална полиция. Отворете люка.

Ужасеният пилот се подчини и спусна стълбичката. Фаш се качи на борда. След три минути с помощта на пистолета си разполагаше с пълни признания, включително описание на завързания монах албинос. Освен това научи, че пилотът е видял Лангдън и Софи да оставят нещо в сейфа на Тибинг, някаква дървена кутия. Макар че отричаше да знае какво има в кутията, пилотът призна, че по време на полета до Лондон съдържанието й привличало цялото внимание на Лангдън.

— Отворете сейфа — нареди Фаш. Пилотът се стресна.

— Не знам комбинацията!

— Жалко. Щях да ти предложа да запазиш разрешителното си.

Мъжът закърши ръце.

— Познавам едни хора от поддръжката на летището. Може би ще успеят да пробият вратата на сейфа.

— Имаш половин час.

Пилотът се хвърли към радиостанцията.

Фаш отиде в задния край на самолета и си наля чаша алкохол. Беше рано, но не бе спал, така че това едва ли можеше да се смята за пиене преди обяд. Той седна на плюшената седалка, затвори очи и се опита да анализира положението. „Гафът на кентската полиция ще ми струва скъпо.“ Сега всички търсеха черна лимузина „Ягуар“.

Телефонът му иззвъня и Фаш си помисли, че наистина няма нито миг спокойствие.

— Ало?

— Летя за Лондон. — Обаждаше се епископ Арингароса. — Пристигам след час.

Фаш се поизправи.

— Мислех, че пътувате за Париж.

— Много съм обезпокоен. Промених плана си.

— Не биваше.

— Открихте ли Сила?

— Не. Неговите похитители са избягали от местната полиция преди да кацна.

Арингароса се разгневи.

— Вие ме уверявахте, че ще спрете самолета!

Фаш сниши глас.

— Като се има предвид положението, ваше високопреосвещенство, съветвам ви днес да не си играете с търпението ми. Ще намеря Сила и другите колкото може доскоро. Къде ще кацнете?

— Един момент. — Епископът затисна слушалката с ръка. След малко каза: — Пилотът се опитва да получи разрешение за кацане от кулата на „Хийтроу“. Аз съм единственият пътник, но се наложи да променим плана за полета.

— Кажете му да дойде на летище „Бигин Хил“ в Кент. Ще му осигуря разрешение за кацане. Ако ме няма, когато се приземите, ще наредя да ви чака кола.

— Благодаря ви.

— Както казах при първия ни разговор, ваше високопреосвещенство, гледайте да не забравяте, че не сте единственият, който е на ръба да изгуби всичко.

„Кълбото там го няма…“ Всички каменни рицари в черквата „Темпъл“ лежаха по гръб с глави, отпуснати върху правоъгълни каменни възглавници. Софи я побиха тръпки. „Кълбото“ от стихотворението й напомни за нощта в подземието на дядо й.

„Хиерогамията. Кълбата.“

Зачуди се дали ритуалът е бил изпълняван и в този храм. Кръглото помещение изглеждаше като специално построено за такъв езически обред. Каменна пейка опасваше голия под. „Като театър“ — бе казал Лангдън. Тя си представи черквата нощем, пълна с маскирани хора, пеещи на светлината на факли, присъстващи на „свещен съюз“ в центъра на сградата.

Младата жена прогони този образ от главата си и заедно с Лангдън и Тибинг се приближи към групата рицари отляво. Въпреки настояването на британския историк педантично да провеждат проучването си, Софи нямаше търпение, избърза пред тях и бегло обходи с поглед петте фигури.

Пътьом отбелязваше приликите и разликите помежду им. Всички рицари лежаха по гръб, ала трима бяха с изпънати, а другите двама — с кръстосани крака. Тази странност като че ли нямаше отношение към липсващото кълбо. Когато разгледа облеклото им, тя установи, че двама рицари са с туники върху бронята, а другите трима — с дълги до глезените одежди. Също не им вършеше работа. Софи насочи вниманието си към единствената друга очевидна разлика — положението на ръцете им. Двама рицари стискаха мечовете си, двама молитвено бяха сключили длани, ръцете на третия бяха изпънати отстрани на тялото. Тя сви рамене. Нямаше и намек за липсващо кълбо.