Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Но изглежда, че тяхната действителност е измамна.

Той се подсмихна.

— Не по-измамна от тази на криптографката, която вярва в имагинерното число „i“, защото й помага да разшифрова кодове.

Софи се намръщи.

— Не е честно.

Изтекоха няколко секунди.

— Какъв беше въпросът ти? — попита Лангдън.

— Не си спомням.

Той се усмихна.

— Винаги действа безотказно.

Когато слязоха на Темпъл Стрийт, Лангдъновият часовник с Мики Маус показваше почти седем и половина. Минаха през лабиринта от сгради и стигнаха до малкия двор пред черквата „Темпъл“. Грубо изсеченият камък лъщеше от дъжда, високо по гредите гукаха гълъби.

Древният лондонски „Темпъл“ беше построен изцяло от нормандски камък. Специфична кръгла сграда с мрачна фасада и изпъкнал наос от единия край, тя повече приличаше на крепост, отколкото на храм. Осветен на 10 февруари 1185 година от ерусалимския патриарх Хераклий, „Темпъл“ бе оцелял през осем века на политически хаос, големия лондонски пожар и Първата световна война, само за да пострада от запалителните бомби на Луфтвафе през 1941 година. След войната го бяха реставрирали и му бяха върнали някогашното великолепие.

„Простотата на кръга“ — докато се възхищаваше на сградата, си помисли Лангдън. Архитектурата бе груба и проста, повече напомняше за римския замък Сант Анджело, отколкото за изтънчения Пантеон. Правоъгълната пристройка отдясно само дразнеше погледа и ни най-малко не скриваше първоначалната езическа форма на сградата.

— Днес е събота и предполагам, че в този ранен час няма служба, която да ни попречи — каза Тибинг и закуцука към вписания в черквата вход и голямата дървена врата. Отляво висеше абсолютно нелепа дъска за обяви, покрита с афиши за концерти и съобщения за религиозни служби.

Англичанинът прочете обявите и се намръщи.

— Отварят чак след два часа. — Той се приближи до вратата и натисна бравата. Заключено. Тибинг прилепи ухо към дървото се заслуша. След малко се отръпна и със заговорническо изражение посочи таблото. — Би ли прочел разписанието на службите, Робърт? Кой ще води първата служба?

Когато на вратата се почука, дяконът тъкмо свършваше да обира с прахосмукачката. Той не обърна внимание. Тази сутрин службата водеше отец Харви Ноулс. Свещеникът си имаше ключове и щеше да пристигне най-рано след час. Сигурно чукаше някой любопитен турист или просяк. Дяконът продължи да чисти, ала чукането не престана. „Не можеш ли да четеш?“ На вратата ясно пишеше, че в събота черквата отваря едва в девет и половина.

Изведнъж чукането се превърна в яростно тропане, като че ли някой блъскаше вратата с метален прът. Младежът изключи прахосмукачката и ядосано тръгна към входа. Отключи и отвори. На прага стояха трима души. „Туристи“ — помисли си дяконът.

— Отваряме в девет и половина.

Набитият мъж, който очевидно водеше групата, пристъпи напред, като си помагаше с метални патерици.

— Аз съм сър Лий Тибинг — с образован саксонски акцент заяви той. — Посветен съм в рицарство от Елизабет Втора. Както несъмнено знаете, придружавам господин и госпожа Кристофър Рен Трети. — После драматично отстъпи настрани и посочи привлекателната двойка зад себе си. Жената имаше меки черти и буйна червена коса. Мъжът беше висок, тъмнокос и му изглеждаше смътно познат.

Дяконът нямаше представа как да отговори. Сър Кристофър Рен беше най-известният дарител на „Темпъл“. Преди половин век бе платил за реставрацията след разрушенията през Втората световна война, ала беше мъртъв от десетилетия.

— Хмм… за мен е чест да се запозная с вас…

Мъжът с патериците се намръщи.

— Добре, че не сте на заплата, младежо, защото не сте много убедителен. Къде е отец Ноулс?

— Днес е събота. Рядко идва толкова рано.

Инвалидът още по-силно сбърчи вежди.

— Няма благодарност на този свят. Той ме увери, че ще е тук, но явно ще се оправим и без него. Няма да отнеме много време.

Дяконът не се отдръпна от входа.

— Съжалявам, какво няма да отнеме много време?

Посетителят го стрелна с поглед, наведе се към него и зашепна в ухото му, сякаш за да му спести срама.

— Явно сте нов тук, младежо. В изпълнение на завещанието му, внуците на сър Кристофър Рен всяка година носят щипка прах от стареца, за да я пръснат в олтара на „Темпъл“. На никого не му е особено приятно, обаче какво да направим?

Дяконът бе тук вече втора година, ала никога не беше чувал за този обичай.