Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Спрете ги — заповяда той. — Отивам да претърся самолета.

Хората му се втурнаха напред с вдигнати оръжия и попречиха на Тибинг и неговия прислужник да стигнат до лимузината. Сега вече Тибинг се обърна.

— За последен път ви предупреждавам, господин капитан. Изобщо не си помисляйте да се качите в самолета. Ще съжалявате.

Без да обръща внимание на заплахата, капитанът се качи по стълбичката. Когато стигна до люка, предпазливо надникна вътре и след миг влезе.

Ако не се броеше уплашеният пилот в кабината, самолетът беше празен. Нямаше абсолютно никого. Полицаят бързо провери в тоалетната, под столовете, в багажния отсек. „Какво си е мислил Безу Фаш, по дяволите?“ Изглежда, Лий Тибинг казваше истината.

Капитанът застана сам в празния самолет и мъчително преглътна. „Мамка му!“ Изчервен, той излезе на стълбичката и погледна сър Лий и прислужника, които стояха под прицела на полицаите край лимузината.

— Пуснете ги — нареди капитанът. — Получили сме грешна информация.

— Можете да очаквате призовка от адвокатите ми — каза заплашително Тибинг. — И за ваше сведение, на френската полиция не може да й се има доверие.

Прислужникът на сър Лий отвори задната врата на лимузината и помогна на сакатия си господар да се настани вътре. После заобиколи отпред, качи се зад волана и запали двигателя.

— Голям актьор си, добри ми човече — весело заяви Тибинг от задната седалка, докато лимузината бързо се отдалечаваше от летището, и погледна слабо осветената предна част на просторното купе. — Удобно ли ви е там?

Лангдън кимна. Двамата със Софи бяха приклекнали на пода до завързания албинос.

Преди няколко минути самолетът беше спрял преди да обърне в хангара и Реми бе отворил люка. Докато полицаите се бяха приближавали, Лангдън и Софи бяха замъкнали монаха в лимузината. После двигателите на самолета отново бяха заревали тъкмо преди полицейските автомобили да стигнат до хангара. Сега двамата се настаниха на широката седалка срещу Тибинг, като оставиха монаха на пода. Британецът дяволито им се усмихна и отвори вратичката на бара.

— Да ви предложа нещо за пиене? Бисквити? Ядки? Газирана вода?

Софи и Лангдън поклатиха глави. Историкът се ухили и затвори барчето.

— В такъв случай да се върнем на гробницата на онзи рицар…

— На Флийт Стрийт ли? — Лангдън погледна Тибинг. „Нима на Флийт Стрийт има крипта?“ До този момент Лий закачливо беше избягвал въпросите им къде смята, че се намира гробницата на този рицар, която според стихотворението щеше да им даде паролата за отварянето на по-малкия криптекс.

Тибинг се ухили и се обърна към Софи.

— Госпожице Нево, бихте ли дали на това момче от Харвард още един път да погледне стихотворението?

Тя бръкна в джоба си и извади черния криптекс, който беше увит в пергамента. Бяха решили да оставят палисандровото ковчеже и по-големия криптекс в самолетния сейф и да вземат със себе си само каквото им трябва — много по-удобния за носене черен криптекс. Софи го разви и подаде листа на Лангдън.

Макар че в самолета няколко пъти бе препрочел стиховете, Робърт не беше успял да открие нищо конкретно. Сега за пореден път се зае с тях и ги обмисли бавно и внимателно.

Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му свят сал гняв роди, не чест. Кълбото там го няма, що за плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Изглеждаше достатъчно елементарно. Някакъв рицар бе погребан в Лондон. Рицар, чиито усилия разгневили Църквата. Рицар, от чиято гробница липсвало кълбо. Заключителните думи — „за плод в утроба… Роза, плът и род“ — бяха ясна алюзия за Мария Магдалина, Розата, родила детето на Иисус.

Въпреки очевидната яснота на стиховете професорът нямаше представа кой е този рицар, нито къде е погребан. Освен това, щом стигнеха до гробницата, изглежда, щяха да търсят нещо, което липсваше. „Кълбото там го няма.“

— Нищо ли не се сещаш? — Тибинг разочаровано изцъка с език, въпреки че очевидно се наслаждаваше на момента. — Госпожице Нево?

Тя поклати глава.

— Какво щяхте да правите без мен вие двамата? — каза историкът. — Добре, ще ви покажа. Всъщност е съвсем просто. Ключът е в първия стих. Бихте ли го прочели, моля?

Лангдън го прочете.

— „Във Лондон този рицар спи до днес“.

— Точно така. Рицар, който спи до днес. — Той погледна Робърт. — Какво ти говори това?

Американецът сви рамене.

— Ами за отдавна погребан… И какво?

Тибинг се засмя.