Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Имам неприятното предчувствие, че ще ни очаква топло посрещане, приятели.

Робърт мрачно въздъхна.

— Предполагам, че Фаш все още ме смята за виновен.

— Или прекалено дълбоко е затънал, за да признае грешката си — прибави Софи.

Тибинг не ги слушаше. Независимо от намеренията на Фаш, бързо трябваше да предприемат нещо. „Не изпускай от поглед крайната цел. Граала. Съвсем близо сме.“ Под тях с изтракване се спуснаха колесниците.

— Лий, трябва да се предам и законно да уредя проблема — каза Лангдън. — За да не замесвам всички ви.

— О, стига, Робърт! — Историкът махна с ръка. — Наистина ли смяташ, че ще ни пуснат? Аз току-що незаконно те преведох през границата. Госпожица Нево ти е помогнала да избягаш от Лувъра и водим със себе си завързан човек. Я помисли! Всички сме в кюпа.

— Може би да кацнем на друго летище? — предложи Софи.

Тибинг поклати глава.

— Ако променим посоката, докато получим разрешение за кацане някъде другаде, там ще ни посрещнат с танкове.

Софи провеси нос.

— Вярно е.

Англичанинът усещаше, че трябва да действат решително, за да получат някакъв шанс да отложат срещата с британската полиция, докато не открият Граала.

— Почакайте малко — каза той и закуцука към пилотската кабина.

— Какво си намислил? — попита Лангдън.

— Малка сделка — отвърна Тибинг. Чудеше се колко ще му струва да убеди пилота да изпълни една изключително необикновена маневра.

„Самолетът подхожда към летището.“ Саймън Едуардс, изпълнителен директор на летище „Бигин Хил“, крачеше из контролната кула и нервно поглеждаше мократа от дъжда писта. И без това не обичаше да го будят рано в събота сутрин, но сега особено негодуваше, че са го повикали да присъства на ареста на един от най-доходните му клиенти. Сър Лий Тибинг плащаше на „Бигин Хил“ не само за частен хангар, но и такса за кацане. Обикновено бяха предварително предупредени за пристигането му и можеха да спазват строг протокол. Тибинг обичаше нещата да са точно така. Произведеният по поръчка ягуар, който държеше в хангара си, трябваше да е зареден с бензин, измит и на задната седалка да лежи нов брой на „Таймс“. Митничарят трябваше да чака самолета при хангара, за да обработи задължителните документи и да провери багажа. От време на време митничарите получаваха щедри бакшиши, за да си затворят очите за незаконното пренасяне на органични материали, главно деликатесни храни — дувърски охлюви, особено зрял рокфор, плодове. Митническите закони и без това бяха абсурдни и ако „Бигин Хил“ не удовлетворяваше желанията на клиента, конкурентните летища със сигурност щяха да го направят. Тук Тибинг получаваше всичко, каквото иска, и служителите жънеха ползата от това.

Едуардс Наблюдаваше самолета. Нервите му бяха опънати. Чудеше се дали склонността на Тибинг към даване на подкупи не го е забъркала в нещо. Френската полиция, изглежда, непременно искаше да го залови. Едуардс още не знаеше какви обвинения са повдигнати, но очевидно бяха сериозни. По молба на френските власти кентската полиция беше наредила на диспечера от „Бигин Хил“ да се свърже по радиото с пилота на самолета и да му каже да спре пред терминала, вместо при хангара на клиента. Пилотът се бе съгласил и очевидно беше повярвал в изсмуканата от пръстите история за изтичането на бензин.

Осем въоръжени кентски полицаи стояха в сградата и чакаха пилотът да угаси двигателите. В този момент служител на летището щеше да постави клинове на колелата и самолетът нямаше да може да се движи. Тогава полицаите щяха да се покажат и да задържат пътниците до пристигането на френската полиция.

Самолетът се спускаше над върхарите на дърветата отдясно на кулата. Саймън Едуардс слезе на долния етаж, за да проследи кацането от равнището на пистата. Полицаите бяха заели позиции и служителят от поддръжката чакаше с клиновете. Самолетът най-после кацна и се плъзна отдясно наляво пред терминала. Белият му корпус лъщеше от дъжда. Но вместо да спре и да завие, той спокойно продължи към хангара на Тибинг. Всички полицаи рязко се завъртяха и зяпнаха Едуардс.

— Нали казахте, че пилотът се съгласил да спре пред терминала!

Едуардс бе озадачен.

— Така е!

След няколко секунди се озова напъхан в полицейска кола, която се носеше към далечния хангар. Полицейският конвой все още беше на цели петстотин метра оттам, когато самолетът изчезна в хангара. Когато автомобилите най-после стигнаха и спряха пред зейналата врата, полицаите наизскачаха навън с извадени пистолети.