Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Ще е по-добре да почакате до девет и половина. Черквата още не е отворена и не съм свършил да чистя с прахосмукачката.

Мъжът с патериците го изгледа ядосано.

— Единствената причина, младежо, поради която от тази сграда е останало нещо за чистене, е господинът в джоба на тази жена.

— Моля?

— Госпожо Рен, бихте ли показали на този нагъл младеж реликвария с праха на дядо ви?

Жената се поколеба за миг, после, сякаш излизаше от някакъв транс, бръкна в джоба на пуловера си и извади малък цилиндър, увит в предпазна тъкан.

— Ето, виждате ли? — изсумтя инвалидът. — А сега или ще изпълните предсмъртното му желание и ще ни оставите да разпръснем праха му, или ще кажа на отец Ноулс как сте се отнесли с нас.

Когато се отдръпна настрани, за да пусне тримата в черквата, дяконът можеше да се закълне, че господин и госпожа Рен изглеждат също толкова озадачени от всичко това, колкото и самият той. Младежът се върна към задачите си, като ги наблюдаваше с периферното си зрение.

Докато влизаха в черквата, Лангдън не можа да се сдържи и се усмихна.

— Много те бива в лъжите, Лий — прошепна той. Очите на Тибинг проблеснаха.

— От оксфордсия театрален клуб е. Там още говорят за моя Юлий Цезар. Сигурен съм, че никой не е изпълнявал първа сцена от трето действие по-самоотвержено.

Робърт го погледна.

— Цезар не беше ли вече мъртъв в тази сцена?

Англичанинът се ухили.

— Да, обаче когато падах, тогата ми се разцепи и трябваше половин час да лежа на сцената по гол задник.

„Жалко, че съм го пропуснал“ — помисли си Лангдън.

Докато минаваха през правоъгълната пристройка към арката, водеща към самата църква, професорът се изненада от голата й аскетичност. Макар че планът на олтара напомняше на този в обикновен католически храм, мебелировката бе студена и строга, без традиционната католическа позлата и орнаментация.

— Мрачно — прошепна той. Тибинг се подсмихна.

— Това е то англиканската църква. Нищо не бива да те разсейва от мъката ти.

Софи посочи през огромния отвор, който водеше към кръглата част от черквата, и каза:

— Прилича на крепост.

Лангдън беше съгласен с нея. Стените изглеждаха необичайно яки.

— Рицарите тамплиери са били воини — напомни им Тибинг. Тропането на алуминиевите му патерици отекваше в грамадния храм. — Военно-религиозно братство. Църквите им били техни твърдини и техни банки.

— Банки ли? — Софи погледна англичанина.

— Небеса, да. Тамплиерите са измислили концепцията за съвременното банкерство. Било опасно европейските благородници да пътуват със злато, затова тамплиерите им позволявали да отнасят златото в най-близката тамплиерска черква и после да го теглят от друга тамплиерска черква в друга част на континента. Само трябвало да представят нужните документи. — Той й намигна. — Срещу малка комисиона. Те са прототипът на днешните банкомати. — Тибинг посочи един витраж. Слънчевите лъчи се пречупваха през изображение на облечен в бяло рицар, яхнал розов кон. — Алан Марсел — каза той. — Магистър на „Темпъл“ в началото на тринайсети век. Той и неговите наследници носели титлата primus baro Angliae.

Лангдън се изненада.

— Първи барон на кралството ли?

Тибинг утвърдително кимна.

— Според някои магистърът на „Темпъл“ имал повече власт от самия крал. — Когато стигнаха до кръглата част на черквата, англичанинът се озърна през рамо към дякона, който чистеше пода при вратата. — Знаете ли, твърдят, че Светият Граал останал една нощ в този храм, когато тамплиерите го местели от скривалище в скривалище — прошепна той на Софи. — Представяте ли си четирите сандъка с документите от Сангреала, пазени тук наред със саркофага на Мария Магдалина? Направо ме побиват тръпки.

Когато влязоха в кръглата сграда, Лангдън също изтръпна — по облата светла стена бяха изваяни демони, чудовища и измъчени човешки лица. Под тях имаше само една каменна пейка, опасваща цялото помещение.

— Като в театър — промълви професорът.

Тибинг повдигна патерицата си и посочи отсрещния ляв край на черквата, после десния. Лангдън вече ги бе видял.

Десет каменни рицари. Пет отляво. Пет отдясно.

Майсторски изваяните каменни фигури с брони, щитове и мечове бяха отпуснати в спокойни пози на пода. Робърт изпита неспокойното усещане, че някой се е промъкнал и е залял с гипс спящите рицари. Всички статуи бяха силно изтъркани, и все пак ясно се виждаше, че са различни — бронята, позите, чертите на лицата и гербовете на щитовете им.