Дан Браун - Шифърът на Леонардо

Софи се обърна към Лангдън и Тибинг. Двамата бавно се приближаваха и все още бяха на третия рицар. Явно и те не бяха имали късмет. Тя не беше в настроение да ги чака и се запъти към втората група рицари. Докато прекосяваше откритото пространство, повтаряше стихотворението наум — бе го препрочитала толкова много пъти, че го беше запомнила наизуст.

Във Лондон този рицар спи до днес, трудът му свят сал гняв роди, не чест. Кълбото там го няма, що за плод в утроба ни мълви, за Роза, плът и род.

Стигна до втората група рицари и видя, че е подобна на първата. Всички лежаха в различни пози и имаха брони и мечове. Всички освен десетия и последен гроб. Тя бързо се приближи и се втренчи в гробницата.

„Няма възглавница. Няма броня. Няма туника. Няма меч.“

— Робърт? Лий? — извика младата жена и гласът й отекна в черквата. — Тук липсва нещо.

Двамата мъже незабавно тръгнаха към нея.

— Кълбо ли? — възбудено попита Тибинг. Патериците му бързо тропаха по пода. — Кълбо ли липсва?

— Не точно — намръщено вторачена в десетата гробница, отвърна Софи. — Като че ли липсва цял рицар.

Робърт и англичанинът стигнаха при нея и смутено зяпнаха гроба. Вместо легнал на пода рицар, тази гробница представляваше затворен каменен ковчег с трапецовидна форма, по-тесен при краката и по-широк към главата.

— Защо няма скулптура на рицар? — попита професорът.

— Интересно — поглади брадичката си Тибинг. — Съвсем бях забравил за тази особеност. От години не съм идвал тук.

— Този ковчег сякаш е изваян по същото време и от същия скулптор като другите девет гробници — посочи Софи. — Тогава защо рицаря го няма?

Британецът поклати глава.

— Една от загадките на черквата. Доколкото знам, никой не е намерил обяснение на този въпрос.

— Хей? — повика ги дяконът малко смутено. — Простете, ако ви се струва нелюбезно, но вие ми казахте, че искате да разпръснете пепел, а всъщност разглеждате храма.

Тибинг го погледна намръщено и се обърна към Лангдън.

— Господин Рен, вашата филантропия явно вече не може да ви осигури достатъчно време като някога, затова дайте да разпръснем пепелта на дядо ви и да приключваме. — Историкът погледна Софи. — Госпожо Рен?

Тя извади увития в пергамент криптекс от джоба си.

— Бихте ли ни оставили сами? — попита дякона Тибинг.

Младежът не помръдна. Внимателно наблюдаваше Лангдън.

— Изглеждате ми познат.

— Може би защото господин Рен идва тук всяка година! — изпуфтя Тибинг.

„Или защото миналата година го е видял по телевизията във Ватикана“ — уплашено си помисли Софи.

— Никога не съм виждал господин Рен — заяви дяконът.

— Бъркате ме с някого — учтиво каза Лангдън. — Струва ми се, се видяхме миналата година. Отец Ноулс не ни запозна, но на влизане си спомних лицето ви. Вижте, разбирам, че не е редно, но бихте ли ми дали още няколко минути? Изминал съм огромно разстояние, за да разпръсна пепелта върху тези гробници. — Робърт изрече репликата си с убедителност, достойна за Тибинг.

Изражението на дякона стана още по-скептично.

— Това не са гробници .

— Моля?

— Разбира се, че са — заяви Тибинг. — Какво искате да кажете?

Дяконът поклати глава.

— В гробниците се погребват хора. Това са статуи. Скулптури на истински личности. Под фигурите не е погребан никой.

— Това е крипта! — възрази Тибинг.

— Само според старите учебници по история. Смятало се, че е крипта, но по време на реставрацията през хиляда деветстотин и петдесета година се оказало, че няма нищо подобно. — Той се обърна към Лангдън. — И предполагам, че господин Рен би трябвало да го знае , след като тъкмо неговото семейство е установило този факт.

Възцари се неловко мълчание.

Наруши го трясъкът на затръшната врата в пристройката.

— Това трябва да е отец Ноулс — рече Тибинг. — Може би не е зле да проверите?

Дяконът се поколеба, но се отдалечи към пристройката и остави Лангдън, Софи и Тибинг сами. Тримата мрачно се спогледаха.

— Лий — прошепна Робърт. — Как така никой не е погребан тук? Какви ги говори той?

Англичанинът го погледна смутено.

— Не знам. Винаги съм смятал… Не, тук трябва да е. Нямам представа какви ги дрънка този младеж. Това са безсмислици!

— Може ли пак да видя стихотворението? — попита Лангдън.

Софи извади криптекса от джоба си и внимателно му го подаде. Професорът разви пергамента и подържа цилиндъра в ръка, докато прочете стиховете.

— Да, в стихотворението определено се говори за „гроб“. А не за статуя.