Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Дали стихотворението не греши? — предположи Тибинг. — Може би и Жак Сониер е допуснал същата грешка като мен?

Робърт се замисли и поклати глава.

— Ти сам го каза, Лий. Черквата е построена от тамплиерите, военната организация на Ордена на Сион. Нещо ми подсказва, че великият магистър на Ордена е имал доста добра представа дали тук са погребани рицари.

Тибинг видимо бе поразен.

— Но тази черква е идеална. — Той пак огледа рицарите. — Нещо определено ни убягва!

Дяконът влезе в пристройката и с изненада установи, че няма никого.

— Отец Ноулс? — „Чух вратата да се затваря“ — помисли си той и тръгна към входа.

На прага стоеше слаб мъж в смокинг и объркано се чешеше по главата. Младежът ядосано изпуфтя. Беше забравил да заключи вратата и сега се бе домъкнал някакъв нещастник, който явно отиваше на сватба, ала беше объркал черквата.

— Съжалявам, затворено е — завика той, докато минаваше покрай една дебела колона.

В този момент зад него прошумоля дреха и преди дяконът да успее да се обърне, широка длан му запуши устата, заглуши вика му и го повлече нанякъде. Ръката беше снежнобяла и човекът миришеше на алкохол.

Мъжът със смокинга спокойно извади миниатюрен револвер и го насочи право към челото на младежа. Дяконът усети горещина в слабините си и разбра, че се е подмокрил.

— Внимателно ме слушай — прошепна мъжът в смокинга. — Безшумно ще излезеш от черквата и ще започнеш да тичаш. Няма да спираш. Ясно ли е?

Младежът кимна, доколкото му позволяваше ръката върху устата му.

— Ако съобщиш в полицията… — Мъжът притисна дулото към черепа му. — Ще те намеря.

Когато се усети, дяконът вече тичаше навън без намерение да спре; докато го държат краката.

Сила безшумно като призрак се промъкваше към целта си. Софи Нево го усети твърде късно. Албиносът опря дулото на пистолета си в гърба й, обгърна я през гърдите с яката си ръка и я притисна към грамадното си тяло. Тя изненадано извика. Тибинг и Лангдън едновременно се обърнаха и на лицата им се изписа удивление и страх.

— Какво… — задави се Тибинг. — Какво си направил с Реми?!

— Единствената ми цел е да си тръгна оттук с ключовия камък — спокойно отвърна Сила. Трябваше да го извърши бързо и чисто. „Влез в черквата, вземи ключовия камък и излез — бе му казал Реми. — Без убийства, без борба.“

Здраво хванал Софи, той отпусна ръка от гърдите й, пъхна ръка в дълбоките джобове на пуловера й и заопипва. Вонящият му на алкохол дъх леко разрошваше меката й коса.

— Къде е? — прошепна той. „По-рано ключовият камък беше в джоба на пуловера й. Къде е сега?“

— Тук. — Дълбокият глас на Лангдън отекна в храма.

Сила се обърна и видя, че американецът държи черния криптекс и го размахва като тореадор пред тъпо добиче.

— Остави го на пода — нареди албиносът.

— Пусни Софи и Лий да излязат от черквата — отвърна Лангдън. — Двамата с теб можем да уредим въпроса сами.

Сила отблъсна Софи от себе си, насочи пистолета към професора и тръгна към него.

— Нито стъпка повече — каза Лангдън. — Не и докато те не напуснат сградата.

— Не си в положение да поставяш условия.

— Нищо подобно. — Американецът вдигна криптекса високо над главата си. — Няма да се поколебая да го разбия на пода и да строша стъкленицата.

Макар че външно презрително се усмихна на заплахата, Сила се уплаши. Не го очакваше. Прицели се в главата на Лангдън и хладнокръвно заяви:

— Никога няма да строшиш ключовия камък. И ти искаш да намериш Граала не по-малко от мен.

— Грешиш. Ти го искаш по-силно. Доказа, че си готов да убиваш заради него.

На десетина метра оттам Реми Легалудек с усилваща се тревога надничаше от пристройката. Маневрата не беше успяла според плана и той виждаше, че Сила се колебае как да излезе от затруднението. По заповед на Учителя Реми му бе забранил да стреля с пистолета.

— Пусни ги — повори Лангдън, високо вдигнал криптекса и втренчен в оръжието на албиноса.

Червените очи на монаха гневно заблестяха и Реми се уплаши, че Сила наистина може да застреля Лангдън, докато държи криптекса. „Криптексът не бива да падне!“

Това беше билетът на Реми към свободата и богатството. Допреди малко повече от година той бе обикновен петдесет и пет годишен прислужник и беше живял зад стените на Шато Вилет, за да се подчинява на прищевките на непоносимия инвалид сър Лий Тибинг. И тогава му бяха направили изключително предложение. Случайната му връзка със сър Лий, най-известния историк на Граала на света, щеше да му донесе всичко, за каквото можеше да мечтае. Оттогава всеки ден в Шато Вилет го бе приближавал към сегашния момент.