Дан Браун - Шифърът на Леонардо

— Не се изненадвам — отвърна Лангдън. — Сигурно си я чувала в курса по криптология. Шифърът атбаш е един от най-древните на света.

„Разбира се! — спомни си младата жена. — Прочутата еврейска система за шифриране.“

Наистина беше учила за шифъра атбаш. Той датираше от петстотин години преди Христа и често се използваше като академичен пример за елементарна ротационна система за заместване. Разпространена форма на еврейска криптограма, шифърът атбаш представляваше прост заместващ код, основан на двадесет и двете букви на ивритската азбука. Първата буква се заместваше с последната, втората с предпоследната и така нататък.

— Атбаш е изключително подходящ — каза Тибинг. — Текстове, шифрирани с атбаш, се срещат в Кабалата, свитъците от Мъртво море и даже в Стария завет. Еврейските учени и мистици и досега откриват скрити послания, шифровани с атбаш. Орденът на Сион определено го е използвал в учението си.

— Единственият проблем е, че нямаме към какво да приложим шифъра — посочи Лангдън.

Англичанинът въздъхна.

— На святия камък навярно има кодова дума. Трябва да намерим тази плоча, тачена от тамплиерите.

Лангдън се намръщи и Софи разбра, че търсенето на тамплиерската надгробна плоча никак няма да е лесно. „Атбаш е ключът — помисли си тя. — Само че нямаме врата.“

Тибинг раздразнено въздъхна и поклати глава.

— Доникъде не стигам, приятели. Ще ида да донеса нещо за хапване и ще видя как са Реми и нашият гостенин. — Той се изправи и тръгна към задния край на самолета.

Софи уморено го проследи с поглед.

Навън цареше пълен мрак. Младата жена имаше чувството, че е захвърлена в пространството и никой не знае къде ще се приземи. Израснала с гатанките на дядо си, тя имаше неспокойното усещане, че това стихотворение съдържа информация, която все още не са забелязали.

„Има още нещо — каза си Софи. — Находчиво скрито… но въпреки това е там.“

Измъчваше я и страхът, че онова, което накрая ще открият в криптекса, няма да е просто „карта на местонахождението на Светия Граал“. Въпреки увереността на Тибинг и Лангдън, че истината е в мраморния цилиндър, Софи беше търсила достатъчно много „съкровища“, за да знае, че Жак Сониер не разкрива лесно тайните си.

Нощният диспечер на летище „Бурже“ дремеше пред радарния екран. Капитанът от криминалната полиция едва не разби вратата му.

— Самолетът на Тибинг! — изрева Безу Фаш. — Закъде излетя?

Първата реакция на диспечера беше неубедителен опит да защити имунитета на британския клиент — но опитът безславно се провали.

— Арестувам ви за това, че сте позволили на частен самолет да излети, без да регистрира план за полета — заяви Фаш.

„Само се фукаш!“

Фаш даде знак на един полицай, който извади белезници, и диспечерът изтръпна от ужас. Помисли си за статиите във вестниците, които обсъждаха дали капитанът от националната полиция е герой, или обществена опасност. Въпросът току-що бе получил отговор.

— Почакайте! — изхленчи при вида на белезниците диспечерът. — Сър Лий често лети до Лондон на лечение. Има хангар на летището „Бигин Хил“ в Кент. Край Лондон.

Фаш махна на мъжа с белезниците да спре.

— Тази нощ за „Бигин Хил“ ли лети?

— Не знам — искрено отвърна диспечерът. — Самолетът излетя по обичайната писта и до момента, до който можеше да го следи радарът, посоката предполагаше Англия. Най-вероятно ще кацне на „Бигин Хил“.

— На борда има ли други хора?

— Кълна се, господине, няма откъде да знам. Нашите клиенти имат пряк достъп до хангарите си и могат да качват на самолетите си когото поискат. За това отговарят митничарите на английското летище.

Фаш си погледна часовника, после погледна към спрелите пред терминала самолети.

— Ако летят за „Бигин Хил“, кога трябва да кацнат?

Диспечерът потърси в компютъра си.

— Полетът е кратък. Самолетът ще се приземи към… около шест и половина. След петнайсет минути.

Капитанът се намръщи и се обърна към агента си.

— Осигурете самолет. Излитам за Лондон. И ме свържете с местната полиция на Кент. Не Скотланд Ярд. Не ми трябват шумотевици. Кентската местна полиция. Кажете им, че искам да позволят на самолета на Тибинг да кацне. После искам да го обкръжат на пистата. Никой да не го напуска, докато не пристигна.

— Много си тиха — каза Лангдън.

— Уморена съм — отвърна Софи. — Пък и стихотворението… Не знам.

И той се чувстваше по същия начин. Бръмченето на двигателите и лекото поклащане на самолета действаше хипнотично, а и главата му все още пулсираше от удара на монаха. Тибинг още не се беше върнал и Робърт реши да се възползва от отсъствието му, за да каже на Софи нещо, за което бе мислил.