Дан Браун - Шифърът на Леонардо

„Вече може да е навсякъде“ — помисли си Коле.

След като бе нарушил пряката заповед на Фаш и за втори път беше изпуснал Лангдън, лейтенантът бе благодарен, че са открили дупка от куршум в пода на дневната, тъй като това поне потвърждаваше твърдението му, че се е чул изстрел. И все пак капитанът беше кисел и Коле предчуветваше, че когато прахът улегне, ще има страшни последици.

За нещастие, уликите, които откриваха, като че ли не изобщо не обясняваха какво става и кой е замесен. Черното ауди навън бе наето под фалшиво име с фалшива кредитна карта и отпечатъците в колата не фигурираха в база данните на Интерпол.

В дневната припряно се втурна друг агент.

— Къде е капитан Фаш?

Лейтенантът не откъсна очи от тлеещите въглени.

— На телефона.

— Не съм на телефона — изсумтя влезлият в стаята Фаш. — Какво има?

— Господин капитан, в централата току-що се обади Андре Верне от Депозитната цюрихска банка — отвърна агентът. — Иска лично да разговаря с вас. Променя показанията си.

— Нима? — учуди се Фаш. Сега вече Коле вдигна поглед.

— Верне признава, че тази нощ Лангдън и Нево са били в банката му.

— И бездруго го знаехме — отвърна капитанът. — Защо е излъгал?

— Каза, че щял да разговаря само с вас, но бил съгласен изцяло да ни съдейства.

— В замяна на какво?

— Да не съобщаваме името на банката му по новините и да му помогнем да възстанови някаква открадната собственост. Изглежда, че Лангдън и Нево са откраднали нещо от сейфа на Сониер.

— Какво? — ахна Коле. — Как?

Приковал очи в агента, Фаш даже не мигна.

— Какво са откраднали?

— Верне не конкретизира, но явно е готов на всичко, за да си го върне.

Лейтенантът се опита да си представи как се е случило. Може би Лангдън и Нево бяха принудили с оръжие служител на банката? Може би бяха накарали Верне да отвори сейфа на Сониер и да им помогне да избягат с бронирания камион? Колкото и да беше правдоподобно, той не можеше да повярва, че Софи Нево се е замесила в такова нещо.

— Добре, вземи телефона му — нареди Фаш. — Кажи му, че когато мога, ще му се обадя.

От кухнята извика друг агент:

— Господин капитан? Преглеждам номерата за бързо избиране на господин Тибинг и се свързах с летище „Бурже“. Имам лоша новина.

След тридесет секунди Фаш се готвеше да напусне Шато Вилет. Току-що беше научил, че Тибинг е имал частен самолет на летище „Бурже“ и че този самолет е излетял преди половин час.

Представителят на летището бе заявил, че не знае кой е бил на борда, нито накъде са се насочили. Полетът не бил предварително обявен и пилотът не заявил план за маршрута. Абсолютно незаконно, дори за частно летище. Фаш беше сигурен, че със съответния натиск ще получи отговорите, които му трябват.

— Лейтенант Коле — на път за изхода каза той. — Нямам друг избор, освен да ви оставя да ръководите следствието в имението. Опитайте се поне веднъж да направите нещо както трябва.

Когато самолетът престана да се издига и взе курс към Англия, Лангдън внимателно вдигна палисандровото ковчеже от скута си и го остави на масата. Софи и Тибинг нетърпеливо се наведоха напред.

След като отключи и отвори сандъчето, професорът не насочи вниманието си към пръстените на криптекса, а към дупчицата в долната страна на капака. С помощта на върха на химикалката си той предпазливо извади инкрустираната роза и разкри текста под нея. „Sub rosa“. Надяваше се новият поглед върху текста да му донесе яснота. Съсредоточи се върху странните думи.

След няколко секунди го обзе предишното раздразнение.

— Просто не ми говори нищо, Лий.

Седнала от отсрещната страна на масата, Софи не виждаше добре текста, ала неспособността на Лангдън да го разчете незабавно я изненадваше. „Нима дядо ми е говорил на толкова неясен език, че дори специалист по символика не го разбира?“ В крайна сметка обаче не биваше да се учудва. Това нямаше да е първата тайна, която Жак Сониер бе скрил от внучка си.

На Лий Тибинг му се струваше, че ще се пръсне. Изгарящ от нетърпение да види текста, той трепереше от възбуда, навеждаше се напред, опитваше се да зърне нещо покрай надвесилия се над ковчежето Лангдън.

— Не знам — напрегнато промълви професорът. — Отначало предположих, че писмеността е семитска, обаче сега не съм толкова сигурен. В повечето семитски азбуки се използват никудими, а тук няма такива.

— Сигурно е древна — допусна Тибинг.

— Какво са никудими? — попита Софи. Англичанинът не откъсваше поглед от кутията.