Дан Браун - Шифърът на Леонардо

„Сънувам — каза си тя. — Сън. Какво друго може да е?“

Жените и мъжете се олюляваха, черно, бяло, черно, бяло. Красивите ефирни рокли на жените се развяха. После те вдигнаха с десните си ръце златното кълбо на Луната и слънцето над главите си и едновременно извикаха:

— Аз бях с теб в началото, в зората на всичко, що е свято, аз те родих от утробата преди началото на дните.

Отпуснаха кълбата и всички се залюляха като в транс. Наблюдаваха нещо в центъра на кръга. „Какво гледат?“

Гласовете ускоряваха ритъма. По-високо. По-бързо.

— Жената, която виждаш, е любов! — извикаха жените и отново вдигнаха кълбата.

Мъжете им отговориха:

— Домът й е във вечността!

Гласовете се усилваха. Темпото се ускоряваше. Все по-бързо. По-гръмовно. Участниците пристъпиха навътре. В този миг Софи най-после видя какво наблюдават:

Върху нисък орнаментиран олтар в центъра на кръга лежеше мъж. Беше гол, отпуснат по гръб, и носеше черна маска. Тя веднага позна тялото му и рожденото петно на рамото му. За малко да извика. „Grand-pére!“ Дори само голотата му я шокира… ала имаше още нещо.

Бе го възседнала гола жена с бяла маска и дълга до кръста сребриста коса, която се развяваше зад гърба й. Тялото й бе пълно, съвсем не съвършено, и се движеше в такта на напева — тя се любеше с дядо й.

Прииска й се да се обърне и да избяга, но не можеше. Каменните стени на подземието я държаха в плен. Напевът се издигаше до трескави висоти. С внезапен рев цялото помещение сякаш изригна в оргазъм. Тя се обърна и безшумно се изкачи по стълбището. Тичешком напусна къщата и разтреперана се прибра в Париж.

Чартърният самолет прелиташе над мъждукащите светлини на Монако: Арингароса затвори телефона след втория разговор с Фаш и посегна към торбичката за повръщане — ала се почувства прекалено изтощен дори за да му се пригади.

„Кога най-сетне ще свърши всичко това?!“ Развитието на събитията му се струваше непонятно, ала тази нощ почти нищо не изглеждаше логично. „Какво става? — Положението се бе изплъзнало от ръцете им.. — В какво забърках Сила? В какво забърках и себе си?!“ Епископът отиде в пилотската кабина. Краката му трепереха.

— Трябва да променя местоназначението.

Пилотът погледна през рамо и се засмя.

— Шегувате се, нали?

— Не. Трябва веднага да отида в Лондон.

— Отче, това е чартърен самолет, а не такси.

— Ще ви платя допълнително. Колко? Лондон е само един час по на север и промяната на посоката не е голяма, така че…

— Не става въпрос за пари, отче, има други проблеми.

— Десет хиляди евро.

Веднага. Пилотът ококорено се обърна към него.

— Колко? Що за свещеник носи толкова много пари?

Арингароса се върна при черното си куфарче, отвори го, извади един от чековете и го занесе на пилота.

— Какво е това?

— Чек за десет хиляди евро.

Пилотът не изглеждаше убеден.

— Равносилен е на пари.

— Само парите са пари. — Пилотът му върна чека. Арингароса изтощено се подпря на вратата.

— Въпросът е на живот и смърт. Трябва да ми помогнете. Трябва да отида в Лондон.

Пилотът погледна златния му пръстен.

— Диамантите истински ли са?

Епископът сведе очи към пръстена си.

— Не мога да се разделя с него.

Мъжът сви рамене, обърна се и се вторачи напред.

Арингароса бе обзет от дълбока скръб. Погледна пръстена. И без това щеше да изгуби всичко, което символизираше той. След дълъг размисъл го изхлузи от пръста си и внимателно го постави върху пулта.

— Надявам се да получите много за него. Той е подарък от Ватикана.

После се върна на мястото си. След петнадесет секунди усети, че пилотът завива на север. Всичко беше за свята кауза. Блестящо замислен план. А сега се срутваше като къщичка от карти… и краят не се виждаше никъде.

Лангдън виждаше, че Софи все още е потресена от спомена за хиерогамията. От своя страна, професорът беше удивен. Тя не само бе присъствала на целия ритуал, но и изпълнителят беше бил дядо й… великият магистър на Ордена на Сион. Каква компания! Леонардо да Винчи, Ботичели, Исак Нютон, Виктор Юго, Жан Кокто… Жак Сониер.

— Не знам какво друго да ти кажа — тихо рече Лангдън.

Очите на Софи бяха тъмнозелени. Насълзени.

— Той ме отгледа като родна дъщеря.

Робърт разбираше чувството, изпълвало очите й, докато разговаряха. Угризение. Далечно и дълбоко. Софи Нево се беше отдръпнала от дядо си и сега го виждаше в съвсем друга светлина.