Роджър Зелазни - Знакът на Хаоса

— Да. Няма да крия, че е така — съгласи се Джасра.

Хвърлих един бегъл поглед на Найда, но не забелязах нещо да се е променило в позицията или изражението й.

— Очаквам да чуя решението ти — уточних аз. — Вече наистина няма закъде да протакаме.

— Какво ще стане, ако не се съглася? — понита Джасра.

— Ще се погрижа да бъдеш настанена в собствени покои под наблюдение.

— Като гостенка?

— Да речем като изключително добре охранявана гостенка.

— Разбирам. Добре, няма нужда да предупреждаваш своите родственици. Реших да дойда с вас и да ви помогна при условията, които уговорихме преди това.

Поклоних й се леко.

— Мерлин! — обади се Найда.

— Не! — отговорих й аз и погледнах към Мандор.

Той се приближи и застана пред нея.

— Сега ще е най-добре да заспиш — й прошепна той след това. Очите на Найда се затвориха, а раменете й клюмнаха. — Къде ще е най-удобно да я оставим да си почива?

— Ето там — казах аз и посочих към вратата на съседната стая.

Мандор хвана ръката на Найда и я поведе натам. След известно време го чух да говори тихо от спалнята. После всичко утихна. Десетина секунди по-късно той се появи на вратата. Приближих се до него и погледнах вътре. Тя лежеше на леглото ми. Мандор бе прибрал металните си сфери.

— Убеден ли си, че няма да се събуди?

— Да. Ще спи наистина дълго.

Погледнах към Джасра, която отново бе вперила поглед в огледалото.

— Готова ли си? — попитах.

Тя ме погледна през присвитите си очи.

— Как възнамеряваш да ни пренесеш дотам?

— А може би ти знаеш някой особено хитър начин за промъкваме в Цитаделата?

— За съжаление, не.

— Тогава ще повикам Дяволския Чекрък, за да ни закара.

— Сигурен ли си, че ще е безопасно? Срещала съм се вече с тази твоя… играчка. Не съм убедена, че може да й се има доверие.

— Няма проблеми — казах аз. — Смяташ ли да си приготвиш някакви заклинания, преди да тръгнем?

— Не… Запасите ми са в добро състояние.

— Мандор?

Чух познатото изщракване някъде от дебрите на тогата му.

— Готов съм — каза той.

Извадих Картата на Дяволския Чекрък и се загледах в нея. Съсредоточих се и накрая насочих мислите си към него. Не последва нищо. Опитах отново. Концентрирах се по-усърдно, напрегнах съзнанието си, за да доловя и най-слабия сигнал…

— Вратата — каза Джасра.

Погледнах към вратата, която водеше към коридора, но не забелязах нищо необичайно в нея. Обърнах се отново към Джасра и осъзнах, че тя гледа в друга посока. Върху вратата на спалнята се бе появило слабо сияние. Тя светеше с жълтеникав блясък, който видимо се засилваше. Най-ярко бе петното в центъра й, което най-неочаквано започна да се движи нагоре и надолу.

Дочу се музика, а малко след това и гласа на Чък: „Следете с поглед светлото нетно.“

— Спри веднага! — казах аз. — Не му е сега времето!

Музиката утихна, а светлият кръг престана да танцува.

— Извинявай — промърмори Чък. — Исках само да ви развеселя и да ви помогна да изпуснете парата.

— Избрал си неподходящ момент — отвърнах аз. — Искам да ни прехвърлиш във Владението на Четирите Свята.

— А войниците? Люк никакъв го няма.

— Само нас тримата.

— Ами тази, която спи в съседната стая? Срещал съм я и преди. Сетивата ми долавят нещо много странно у нея.

— Предполагам. Тя не е човешко същество. Остави я да поспи.

— Добре тогава. Минете през вратата.

— Хайде — казах аз. Пътьом взех колана си с меча и един кинжал за всеки случай. Наметалото си метнах през рамо.

После се насочих към вратата, а Мандор и Джасра ме последваха. Преминах отвъд, но не се озовах в познатата стая. Вместо това последва временно замайване, а когато сетивата ми се възстановиха от шока, усетих първо студения вятър, който лъхна лицето ми. Миг след това възвърнах и зрението си. Бях застанал на каменист склон под мрачно, оловносиво небе.

Секунди по-късно чух зад себе си възклицанието на Мандор, а после и това на Джасра. Вдясно се простираше огромното ледено поле, а далече вляво се виждаха сиво-сините вълни на бурното море, увенчани с гребени от млечнобяла пяна. Право пред нас димеше и потръпваше черната, напукана почва на вулканичната зона.

— Чък! — извиках аз. — Къде си?

— Тук — чух да казва някой тихо, наведох се и забелязах малко светло кръгче до върха на левия си ботуш.

В далечината се виждаше безлюдният силует на Владението. Този път не забелязах никакво раздвижване под стените му. Осъзнах, че се намираме някъде из скалистите хълмове, вероятно недалеч от мястото, където си бяхме поприказвали сладко с „отшелника“ Дейв.