Роджър Зелазни - Знакът на Хаоса

— Няма да се бавя — успокоих го аз.

— Бъди така добър — долетя отнякъде шеговитият му глас.

Отдалечих се забързано по коридора. Бях намислил да направя едно своеобразно поклонение, тъй като ми се стори удачно за момент като този.

Когато стигнах до вратата, постоях за миг пред нея със затворени очи, опитвайки се да възстановя спомена за онова, което ме очакваше отвъд нея. Бях идвал тук и преди. Това бяха покоите на моя баща. Бях се разхождал из тях с надеждата да разбера от подредените вътре мебели, от картините по стените и различните предмети що за човек е бил той. Винаги успявах да открия някой нов детайл, който да ми даде поредното парченце от мозайката или пък да ме наведе на незадаван досега въпрос — бележка върху забравен лист или в полето на някоя книга, сребърна четка за коса с нечий непознати за мен инициали, снимка на сексапилна брюнетка с надпис „На Карл, с любов, Керълайн“ или пък друга, на която баща ми се здрависва с генерал Макартър…

Отключих вратата и я побутнах, но останах отвън още няколко секунди. В процепа на вратата се появи отблясъкът на слаба светлина. Заслушах се внимателно, но не долових абсолютно нищо. Накрая пристъпих бавно напред. До стенното огледало в далечния край на стаята горяха няколко свещи. Вътре нямаше никой.

— Ехо? — извиках тихо аз. — Аз съм, Мерлин.

Отговор не последва.

Затворих вратата зад гърба си.

До свещника пред огледалото бе поставена малка, тънка вазичка. В нея имаше една-единствена роза, която сякаш бе изкована от сребро. Приближих се. Розата си беше съвсем истинска. При това наистина беше от сребро. На коя ли Сянка растат подобни цветя, запитах се.

Взех една от свещите и тръгнах към съседната стая, прикривайки с длан пламъка й. Но още щом открехнах вратата, разбрах, че не е било нужно да вземам свещника със себе си — и тази стая беше осветена.

— Ехо?

Отново никакъв отговор. Нито звук.

Оставих свещника на близката маса и отидох до леглото. На неговата табла бяха метнати сребриста риза и черни панталони — цветовете на баща ми. Дрехите определено не бяха тук последния път.

Седнах на леглото и се загледах в един от мрачните ъгли на спалнята. Какво беше това, по дяволите? Някакъв странен местен ритуал? Духове? Или…

— Коруин?

Не очаквах някой да ми отговори и не се разочаровах от последвалата тишина. Но когато понечих да стана, погледът ми се спря на един продълговат сребрист, предмет, окачен на другата табла на леглото. Вгледах се внимателно и забелязах, че това е меч, чиято ножница бе окачена на груб кожен колан. И него виждах за пръв път в тази стая. Изтеглих леко острието му.

Пред очите ми затанцуваха линиите на Лабиринта, гравирани върху сребристия метал. Това беше Грейсуондир — мечът на баща ми. Как се бе озовал тук, нямах никаква представа.

Изведнъж осъзнах с болка, че не мога да остана, за да разбера какво ще се случи. Налагаше се да се върна при собствените си проблеми. Да, днес времето наистина беше против мен.

Прибрах Грейсуонднр обратно в ножницата му.

— Татко — казах след това, — ако можеш да ме чуеш, знай, че искам да бъдем отново заедно. Сега трябва да вървя. С каквото и да си се захванал, желая ти късмет.

После излязох от спалнята, докоснах розата в съседната стая и накрая заключих входната врата след себе си. Когато тръгнах отново към покоите си, усетих, че треперя.

Не срещнах никого по обратния път и щом стигнах до вратата, се запитах дали да вляза, да почукам, или да изчакам отвън. После усетих как някой докосна рамото ми. Обърнах се, но зад мен нямаше никой. Когато погледнах отново към вратата, Мандор вече стоеше там. Погледна ме с лека тревога.

— Има ли нещо? — попита той. — Когато се разделихме, изглеждаше далеч по-спокоен.

— Не ми се говори за това — отвърнах му аз. — Някакви новини от женското лоби?

— Докато те нямаше, отвътре долетя писъкът на Джасра. Хукнах към вратата, но когато отворих, тя вече се смееше и само ми каза да изляза, тъй като още не са свършили.

— Или тай’ига са добри разказвачи на вицове, или новините наистина си ги е бивало. Поне за Джасра.

— Сигурно.

Малко след това на вратата се показа самата тя.

— Разговорът ни приключи — каза тя.

Щом влязохме вътре, аз я огледах внимателно. Градусът на настроението й се беше вдигнал значително. Около очите й се бяха появили леки насмешливи бръчици, а крайчетата на устните й едва се сдържаха да не подскочат нагоре.

— Надявам се, че съвещанието е било плодотворно — казах аз.