Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

Опитах се да си придам не особено заинтересован вид, за да я накарам да продължи, така че се заех отново с вечерята си. Реших, че това е подходящ начин да изразя подобно отношение. Но щом погледнах към масата, установих, че чинията със супата ми е изчезнала. На нейно място се бе появило някакво месно блюдо. Взех уж съвсем непринудено ножа си, за да нарежа вкусната мръвка и да я опитам, но усетих, че ръката ми трепери. Причината беше проста — искаше ми се да удуша Джасра още на мига.

Поех дълбоко въздух и се опитах да се овладея. Пийнах глътка вино. Пред мен изникна малка чинийка с подправки. Лекият аромат на чесън и някакви изкусителни билки ме посъветва да го давам по-кротко. Кимнах с благодарност към Мандор, Джасра направи същото. След няколко секунди вече режех спокойно месото си на малки късчета.

Опитах няколко хапки и след това казах възможно най-спокойно:

— Наистина не разбирам. Твърдиш, че Мелман е имал своя роля в моето ритуално заколение. Но защо само роля?

Тя продължи да се храни още около половин минута и после демонстрира поредната си усмивка.

— Възможността беше твърде примамлива, не можехме да я изпуснем. След като се разделихте, Джулия най-неочаквано се заинтересува от окултните науки. Реших, че мога лесно да я запозная с Мелман, за да научи от него няколко прости трика. Исках да култивирам омразата, породена от вашата раздяла, и да я засиля до такава степен, че тя да избухне със сила, която да накара Джулия да ти пререже гърлото в деня на жертвоприношението.

Задавих се с иначе невероятно крехкото и апетитно месо.

До лявата ми ръка се появи кристална чаша вода. Поех и я оставих гнева ми да се уталожи още веднъж. Отпих бавна, голяма глътка.

— О, тази реакция беше доста красноречива — отбеляза Джасра. — Трябва да признаеш, че включването на жената, която някога си обичал, в ролята на твой екзекутор прави отмъщението доста стилно.

С крайчето на окото си забелязах Мандор да кимва. Тя наистина беше права.

— Признавам, че досега нямах никаква представа за това — казах аз. — А Риналдо имаше ли някаква специална роля на този етап?

— Не. Вие двамата се бяхте сближили доста по онова време. Боях се, че може да те предупреди.

Замислих се за около минута и след това попитах:

— И къде се пропука планът ти?

— Там където най-малко очаквах. Оказа се, че Джулия наистина има дарба. Само няколко занимания с Виктор и тя вече беше по-добра от него във всичко, с изключение на рисуването. А кой знае, може и тя да е почнала да рисува. Рискувах и загубих по най-непредвидимия начин.

Отново ме прониза тръпка. Спомних си за разговора с тай’ига-та в Арбор, докато тя обитаваше тялото на Винта Бейл. „Успя ли Джулия да се добере до уменията, които искаше да придобие?“ — ме бе попитала тя. Тогава й отговорих, че не знам. Казах, че никога не съм забелязвал подобни признаци… И малко след това си припомних за нашата среща при паркинга на супермаркета и за кучето, което повече не помръдна от мястото си след като Джулия му каза да седне… Да, спомних си, но…

— Значи ти така и не забеляза нейната дарба? — продължи Джасра.

— Не бих казал — отвърнах аз и започнах да осъзнавам защо събитията са се развили точно така. — Не бих казал.

…Ами когато тя промени вкуса на сладоледа само с едно докосване на устните си. Или пък когато се разхождаше в онази буря без чадър и дори не се намокри…

Джасра сбърчи озадачено чело.

— Не разбирам — каза тя. — Щом си знаел, защо не я подготви ти? Тя те обичаше. Двамата щяхте да бъдете невероятна двойка.

Съзнанието ми се сгърчи. Джасра беше права, аз подозирах нещо подобно, може би дори съм го знаел дълбоко в себе си, но потисках тази мисъл. Вероятно бях дал на Джулия последния тласък, необходим, за да се изяви нейната дарба.

— Не е толкова просто за обяснение — казах. — Освен това е нещо лично.

— О-о. Според мен човек или е наясно с чувствата си, или не е. Средно положение няма.

— Добре, нека опростим нещата — съгласих се аз. — Връзката ни вече се разпадаше, когато забелязах първите признаци. Не исках да давам знания на една жена, която можеше след това да реши да ги използва срещу мен.

— Разбирам те — каза Джасра. — Напълно. Каква ирония на съдбата.

— Така е — отбеляза Мандор, махна с ръка и на масата се появиха нови примамливо ухаещи ястия. — Но преди да сте се увлекли в диспут за потайните дебри на душата, бих искал да опитате малко от моите пъдпъдъци в сос „Ротшилд“, гарнирани с ориз и крехки връхчета от аспержи.