Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

— Пропастта става по-широка, така ли?

— Точно така.

— И как така се реши да ми кажеш всичко това?

— Ти си адепт от по-висша сфера и тази информация е безполезна за теб. Освен това не би могъл да ми попречиш да използвам Непълния Път. И накрая, трябваше да си наясно с тази подробност, за да оцениш по достойнство финала на моя разказ.

— Целият съм слух — казах.

Мандор докосна масата и пред нас се появиха малки кристални купички с лимонов шербет. Схванахме намека му и не продължихме разговора си преди да приключим с поредния кулинарен шедьовър. Навън сенките на облаците се плъзнаха по планинските склонове. От коридора долиташе лека музика. Някъде из двора на Владението някой се трудеше здраво с кирка и лопата, доколкото можех да преценя по една доловимите шумове.

— И така ти посвети Джулия в своето откритие — обадих се аз.

— Да — каза Джасра.

— Какво стана след това?

— Тя се научи да призовава образа на Непълния Лабиринт и да го използва, за да се сдобие с магическо зрение и да подготвя свои заклинания. Научи се да изтегля сурова енергия от разкъсването. Научи се да пътува през Сенките…

— Въпреки пропастта? — попитах.

— Да. Оказа се доста сръчна в нейното избягване. Всъщност всичко й се удаваше с невероятна лекота.

— Удивен съм, че една смъртна е успяла да мине дори по този Непълен Лабиринт и да оцелее.

— Само някои от смъртните са способни на това — каза Джасра. — Останалите стъпват по невнимание на някоя от линиите, или пък загиват по най-необичайни начини в разкъсването между тях. Може би около десет процента от тях биха стигнали до центъра невредими. И слава Богу, защото така поне броят им е ограничен. Но не всеки от достигналите до целта успява да развие сили и умения, които да могат да се мерят с тези на истинския адепт.

— И казваш, че от самото начало тя е била по-добра от Виктор във всичко?

— Да. За съжаление твърде късно си дадох сметка докъде са се разпрострели възможностите й.

Усетих погледа на Джасра. Тя като че ли изчакваше, за да прецени реакцията ми. Вперих поглед в нея и сбърчих чело.

— Да — продължи магьосницата, явно доволна от ефекта на думите си. — Ти не знаеше, че пронизваш именно нея с кинжала си, нали?

— Не знаех — признах аз. — През цялото време се чудех кой ли се крие зад тази маска. Не можех да разбера какви са мотивите му. Водопадите от цветя бяха доста мъгляв намек, а аз така и не разбрах кой си играе със сините камъчета — ти или Маскирания.

Джасра се засмя.

— Сините кристали и пещерата, от която произхождат те, са семейна тайна. Те представляват нещо като магически изолатор. Но две отделни парченца от кристала, които някога са били едно цяло, запазват връзката помежду си и същество с достатъчно чувствителна сетивност би могло да проследи сигнала.

— През Сенките ли?

— Да.

— Дори когато следеният няма някакви специални умения или дарби?

— Дори тогава — каза тя. — Досущ като при следенето на пътуващ през Сенките, докато той все още променя тяхната същност и следата е още прясна. Всеки би могъл да проследи подобна следа, стига да е достатъчно бърз и достатъчно чувствителен.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си ме следила през цялото време?

Джасра поклати глава.

— Джулия?

— Започваш да схващаш.

— Не… — казах аз. — Е, може би съвсем мъничко. Тя е била по-надарена, отколкото си очаквала. Това вече ми го каза. Струва ми се, че ти е погодила някакъв номер, но нямам никаква представа какъв точно и кога.

— Доведох я тук, тъй като трябваше да взема някои пособия, които да отнеса до първия кръг около Амбър. Тя огледа работното ми помещение. Сигурно и аз съм се разприказвала повечко. Но откъде можех да знам, че тя попива всичко чуто и дори замисля свой план? Струваше ми се прекалено безобидна, за да допусна, че й се върти нещо такова из главата. Трябва да призная, че е доста добра актриса.

— Четох дневника на Виктор — казах аз. — Предполагам, че през цялото време си прикривала лицето си и си променяла по някакъв начин гласа си.

— Да, но със същия номер само раздразних любопитството й към магическите умения, вместо да успея да й вдъхна някакво страхопочитание. Предполагам, че тогава е измъкнала някой от триголитите — моите сини кристали. Останалото е свършен факт.

— Не и за мен.

Пред мен се появи съд с димящи, апетитно ухаещи зеленчуци. Бяха ми абсолютно непознати.

— И сам можеш да се сетиш.

— Ти си я завела до Непълния Лабиринт и тя е достигнала до неговия център… — започнах аз.