Роджър Зелазни - Рицар на Сенките

— И какво беше то?

— Джулия бе успяла да ми пробута един от триголитите, чрез който след това ме е проследила през Сенките до Бегма.

— Бегма? Че какво си правила там, по дяволите?

— Нищо особено — каза Джасра. — Споменах го, само за да ти покажа колко беше напреднала тя междувременно. Тогава все още се е движела на почетно разстояние от мен. Но и това научих по-късно от нея самата. Следвала ме е от ръба на Златния Кръг чак до Цитаделата на Владението. Останалата част от историята ти е известна.

— Не съм съвсем сигурен, че е така.

— Джулия вече е имала свои планове за това място. И определено успя да ме изненада. Така се превърнах в закачалка.

— А тя се е настанила на твоето място, за да посреща посетителите, прикривайки се зад онази маска. Набирала сили и знания, закачала си чадъра на теб…

Джасра изръмжа тихичко, а аз си припомних, че зъбките й не са за подценяване. Насочих предположенията в ново направление.

— Все още не мога да разбера защо след това продължаваше да ме шпионира и да ме затрупва с цветя.

— Мъжете са отвратителна пасмина — отбеляза Джасра и пресуши виното си. — Успя да се сетиш за всичко друго, но не и за основния й мотив.

— Искала е да се сдобие със сила — казах аз. — Какво още има да се разбира? Спомням си, че често обсъждахме този въпрос на дълго и широко.

Мандор прихна. Обърнах се към него, но той отвърна погледа си и поклати глава.

— Очевидно — натърти Джасра — тя все още те е обичала. Най-вероятно — доста. Играела си е игрички с теб. Искала е да раздразни любопитството ти. Най-вероятно е искала да тръгнеш след нея и да я откриеш, за да си премерите силите. Искала е да ти докаже, че е била достойна да й довериш всички онези знания, които ти си й отказал.

— Значи си знаела и за това?

— Тя понякога говореше съвсем открито с мен.

— Сигурно заради силните си чувства към мен е изпратила онези мъже с триголитите, за да ме убият. И те за малко не успяха да си свършат работата.

Джасра погледна встрани и се закашля. Мандор се изправи тутакси, заобиколи масата и наля вино в чашата й. И докато гърбът му я скриваше от погледа ми, аз я чух да казва тихо:

— Ами… не беше точно така. Убийците изпратих аз. Риналдо не беше до теб, за да те предупреди, както си мислех, че е правил през цялото време, и затова реших да си опитам късмета отново.

— О-о — отбелязах. — А случайно да е имало и следваща поръчка?

— Не, те бяха последните.

— Какво облекчение.

— Не го приемай като извинение. Просто ти обяснявам как стоят нещата, за да изчистим недоразуменията. Във връзка с това, мога ли да приема, че и ти си се отказал да ми отмъщаваш?

— Вече уточних, че сме квит. Няма да се отметна от думите си. А как се е забъркал Джърт в цялата история? Не разбирам как въобще са успели да се срещнат.

Мандор не пропусна да долее малко вино и в моята чаша преди да се върне на мястото си. Джасра ме погледна.

— Не знам — каза тя. — При нашия сблъсък тя беше сама, без никакви съюзници. Всичко е станало, докато бях окована от заклинанието й.

— Имаш ли някаква представа накъде може да са отпрашили двамата с Джърт?

— Не.

Погледнах Мандор, но той поклати глава.

— Аз също не сещам къде биха могли да бъдат. И все пак в главата ми се върти една мисъл.

— Да?

— Струва ми се уместно да отбележа, че ако забравим за белезите и липсващите части от лицето му, приликата между вас е повече от очевидна.

— Между мен и Джърт? Сигурно се шегуваш?!

Той погледна Джасра.

— Така е — каза тя. — Родството ви си личи доста ясно.

Оставих вилицата си и тръснах глава.

— Абсурд! — Но изобщо не бях убеден, че е така. — Никога не съм забелязвал нещо подобно.

Мандор повдигна рамене съвсем леко.

— Искаш ли да ти изнеса лекция за психологията на отрицанието? — попита Джасра.

— Не — отвърнах. — Просто ми е необходимо малко време, за да асимилирам факта.

— Ред е на следващото ястие — обяви Мандор, после махна с ръка и то се появи на масата.

— Ще си имаш ли неприятности с роднините си в Амбър, задето ме освободи? — попита след известно време Джасра.

— Надявам се, че докато разберат, че си изчезнала, вече ще разполагам с убедително оправдание — отговорих аз.

— С други думи, отговорът е „да“.

— В общи линии.

— Ще видя какво бих могла да направя по въпроса.

— Какво имаш предвид?

— Не обичам да съм задължена на никого — каза тя, — а засега ти си направил повече за мен, отколкото аз за теб. И ако единственият начин да ти се издължа е да поема гнева им върху себе си, ще го сторя.