Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

— Искаш да кажеш, че съм нещо като вампир?

— Би могъл да го наречеш и така, в чисто теоретичен аспект.

— Не съм убеден, че това обяснение ми харесва, особено след като се отнася и за мен.

— Има си и своите недостатъци, разбира се. Но всичко по реда си. Чакай първо да се стабилизираш и тогава ще се захванем с по-тънките подробности.

— Добре. Аз съм идеалният слушател.

Отвън се дочу стържене като от търкалящ се воденичен камък, последвано от тихо издрънчаване.

Люк погледна натам.

— Това едва ли е само от вятъра.

— Пийни за последно — казах аз и потърсих кърпичката си. — Това би трябвало да те задържи.

Люк обърна купата на един дъх, а аз превързах китката си с кърпичката. Той ми помогна да завържа краищата й на възел.

— Хайде да се махаме оттук — казах. — Надушвам неприятности.

— Нямам нищо против — отговори Люк и в този миг на вратата се появи фигура. Беше осветена толкова силно в гръб, че контурите й се размиваха в сиянието.

— Никъде няма да ходиш, Дух на Лабиринта — произнесе един почти познат глас.

Накарах Колелцето да освети фигурата.

Беше Борел, озъбен в доста недоброжелателна усмивка.

— Ей сега ще се превърнеш в чудесна голяма свещ, служителю на Лабиринта — каза Борел.

— Грешиш, Борел — заявих аз и вдигнах Колелцето.

Изведнъж между нас изникна образът на Логрус.

— Борел? Майсторът на меча? — обади се Люк.

— Същият — отвърнах.

— О, мамка му! — промърмори той.

Насочих две от най-смъртоносните енергии на Колелцето право към Борел, но проекцията на Логрус ги пресрещна и неутрализира.

— Не го спасих, за да ти позволя да го премахнеш толкова лесно — казах аз.

До мен блесна мълния, последвана от образа на Лабиринта, макар и леко променен.

Знакът на Логрус се плъзна вляво. Новото видение — каквото и да представляваше то — го последва и двете се плъзнаха заедно през стената. Само миг след това трясък разтърси мавзолея. Борел, който тъкмо се канеше да изтегли меча си, залитна и се хвана за рамката на вратата. На входа се появи нов силует и един познат глас каза:

— Простете, но сте ми застанали на пътя.

— Коруин! — извиках аз. — Татко!

Борел се обърна към него.

— Коруин, принцът на Амбър?

— Именно — последва отговорът. — Макар да се боя, че съм нямал честта да се запозная с вас.

— Аз съм Борел, херцог на Хендрейк, Господар на Оръжията на рода Хендрейк.

— Доста титли сте насъбрали, уважаеми. Радвам се, че се запознахме — каза Коруин. — Сега, ако не възразявате, смятам да вляза, за да видя сина си.

Борел се обърна отново към нас и ръката му се стрелна за втори път към дръжката на меча, но аз вече се бях насочил към него. Люк също. Внезапно кракът на Коруин се заби в корема на херцога, изкара му дъха и той се сви одве. Последвалият юмрук в тила го извади от строя окончателно.

— Хайде — извика баща ми и ни махна. — Мисля, че ще е по-добре да се разкараме оттук.

Двамата с Люк прекрачихме проснатия на пода Господар на Оръжията на рода Хендрейк и се измъкнахме навън. Земята вляво бе почерняла като след пожар и върху нея вече падаха първите капки лек дъждец. В далечината към нас напредваха други човешки фигури.

— Не знам дали силата, която ме пренесе тук, би могла да ме върне обратно — каза Коруин, докато се оглеждаше. — Не е изключено сега да е заета с други дела.

Минаха няколко мига и той продължи:

— Като че ли е. Добре, значи е твой ред. Накъде да тръгнем, за да се измъкнем по-бързо?

— Насам — казах аз, обърнах се и хукнах. Двамата ме последваха по пътеките, които ме бяха довели на това място. Погледнах назад и видях шест мрачни фигури, конто очевидно ни преследваха.

Затичах се нагоре по хълма край нападалите камъни и монументите и накрая стигнах до старата каменна стена. Долу-горе тогава чух и първите викове на преследвачите. Събрах спътниците си около себе си и изстрелях далеч не съвършен куплет, свързан със ситуацията и желанието ми да се измъкнем. Заклинанието беше все още добре запазено и тъкмо когато вече бяхме потънали до кръста в земята, над главата ми прелетя запратено доста точно паве.

Изникнахме в средата на вълшебния кръг като гъби след дъжд и аз поведох на бегом баща си и Люк през полето, право към морския бряг. Когато стъпихме върху пясъка, чухме нов вик. Преминахме през овалния камък и се спуснахме по каменистата пътечка към дървото бесилка. Свих вляво и хукнах отново.

— Чакай! — извика Коруин. — Чувствам го някъде наблизо. Ето там!